— Доверието? — Май рефренът на „Аз съм жена“ започна да отива на заден план.
Той я поведе към външните порти. На стената бяха облегнати лък и колчан със стрели, както и пътна чанта. Той метна колчана през рамо и взе лъка и чантата. Стрелба с лък? Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Вероятно. Може би зависеше от това, което се намира в чантата.
— Закле се, че би ми доверила живота си.
— Разбира се. Защо да не ти го доверя? — Дали и той чува, че гласът й е отслабнал, или просто кръвта, която бучеше в ушите й, заглушаваше звука му? И къде изчезна проклетата песен?
— Да. — Той я изгледа с възхищение. — Впечатлен съм, Теса Сейнт Джеймс. Не е лесно да повериш живота си на човек, който в много отношения ти е непознат. Ти си наистина жена с изключителна смелост и вяра.
— Отново тази дума — промърмори тя. Преминаха през портите и дългите му крачки я поведоха към една ливада, обградена от дървета. Наложи й се почти да тича, за да не изостава. Къде я водеше? Вероятно на някое място, където лесно можеше да се освободи от тялото й.
Смешно. Тя се взираше в широкия му гръб и се бореше със страха, който стискаше гърлото й. Наистина му се доверяваше, повече или по-малко. Не, че инстинктите й винаги бяха правилни, когато се отнасяше до мъже. Не беше това. Но като се изключат арогантността и мъжкият шовинизъм, които би трябвало да очаква, така или иначе, той съвсем отговаряше на легендата. И Ориана й бе казала, че е добър човек. От друга страна, между мита и действителността съществуваха доста големи несъответствия.
Най-малко за това, че според няколко от версиите на легендата Галахад беше известен като „рицаря-девственик“.
— Какво е това? — Тя се втренчи в предмета, който той извади от чантата и й подаде.
— Зелка. Не си ли виждала зелка?
— Малко е дребничка, а? — Тя я взе.
— Точно такава ни трябва.
Като се имаха предвид лъкът и стрелите, както и това, че спряха при единственото дърво между замъка и гората, чиято кора бе обсипана с белези, Теса просто бе убедена, че едва ли са дошли тук на пикник.
— И какво точно ще правим?
— Това е изпитанието. — Той вдигна лъка и дръпна тетивата. — Изпитание за смелост, доверие и умение.
— Не ми звучи зле. — Всъщност й звучеше доста добре. В, вече можеше да си поеме въздух. Не че беше велика в стрелбата с лък, но поне знаеше с кой край на стрелата трябва да се прицели. — Ще се опитам. В училище малко се занимавах със стрелба.
— Добрите сестри — каза разсеяно той, като продължаваше да опъва тетивата.
— Да. Сестра Абигейл си беше истински атлет.
Той я погледна.
— Спорт? Игри? Тичане, скачане, такива неща? Странни занимания за монахиня — промърмори той, изваждайки една стрела от колчана.
Тя се облегна на дървото.
— Не и там, откъдето идвам. Такива като сестра Абигейл има във всяко католическо девическо училище.
Той я погледна и тя се засмя.
— Наистина, сестра Абигейл беше страхотна. Говореше се, че преди да стане монахиня, е била избрана за олимпийския отбор по гребане, но не успяла. Някакъв проблем с хромозомите…
Галахад не я попита какво означава това. Явно въобще не я слушаше.
— Е, как е футболният отбор на Камелот? Казват се „Рицари“ нали? Чух, че са изгубили последния мач с „Викингите“.
— Какво? — Той вдигна глава, сбърчил чело.
— Нищо. — Тя се усмихна сладко.
Галахад присви очи, но отново върна вниманието си към стрелата. Бедният човечец. Дали бе разбрал и половината от това, което му каза?
Той кимна на себе си, после отново я погледна.
— Готова ли си, милейди?
— Разбира се.
Самоувереността й бе поизчезнала, но вече се възвръщаше. Нямаше никакво значение, как ще стреля, той вече й бе казал, че изпитанието е само фиктивно, че важно е единствено това, че е готова да го направи.
— Кой е пръв?
Галахад прокара ръка по кората на дървото и пръстите му се спряха на едно място някъде на височината на брадичката й.
— Дръж зелката тук, над тази рязка.
— Добре.
Разбира се. Той възнамеряваше да прикрепи зелката към кората на дъба, за да я използват като мишена. Доста малка мишена, но… какво толкова? Може би пък щяха да се позабавляват.
— Дръж я така. — Той сложи ръката й. — Отлично. — Взе лъка. — А сега, не мърдай.
Той се обърна и тръгна.
— Къде отиваш?
— Не мога да стрелям от толкова близо — отговори през рамо.
— Но как ще задържиш зелката върху дървото? — извика тя.
— Ти ще я държиш. — Продължи да върви.
Какво каза?
— Какво ще правя?
— Ще я държиш. Дръж зелката — извика той.