— Не, улучи зелката. Съвсем точно. — Тя махна косата от лицето си с трепереща ръка. — Защо не ми каза колко добър стрелец си?
— Казах ти, че съм рицар. Освен това не е ли необходима по-голяма смелост, за да се изправиш пред някого, чиито способности не познаваш? Не е ли необходима повече вяра? — Той се изправи и протегна ръка.
— Да не говорим за страха — промърмори тя и хвана ръката му. — Доверието е важно, нали така?
Той й помогна да се изправи.
— Точно така. Ти ми се довери, а аз на свой ред повярвах в смелостта ти.
Галахад хвана стрелата и я извади от дървото. Двете части на зелката паднаха на земята.
— Значи вярата е и в двете посоки?
— Определено.
— В такъв случай… — Тя взе лъка му и опъна тетивата. Дали той можеше да го приеме така, както тя бе готова да му го сервира? — Твой ред е.
— Мой ред? — По лицето му пробяга объркване.
— Твой ред да… хм… да държиш зелката.
— Не мисля. — В гласа му звучеше високомерие.
— Защо?
— Не знам какви са уменията ти.
— И аз не знаех колко си добър, когато го направих.
— Но аз съм рицар.
— А мен ме обучаваше сестра Абигейл. Доверие, Големи човече, забрави ли? Ти сам го каза — аз едва те познавам. Това „Аз съм рицар“ може и да е доста показателно тук, но там, откъдето идвам, то не означава нищо. Ти не направи нищо, за да намалиш страха ми. Сляпо доверие, вяра, това поиска от мен. — Тя се наведе и вдигна по-малкото парче от зелката. — А сега е мой ред да ги поискам от теб.
— Не аз те помолих за изпитание. Не е необходимо да доказвам колко струвам. — Кръстоса ръце на гърдите си и се втренчи в нея. — Аз съм рицар.
— Можеш да го казваш колкото си искаш, но нека ти кажа едно-две неща. — Тя подпря лъка на дървото и внимателно си избра стрела, имитирайки по-раншните му действия. Криеше усмивката си. Човекът наистина беше нервен. — Бях скаут, член съм на няколко учителски сдружения и съм естествена блондинка. Нищо от това не ти дава и най-малката представа за умението ми да боравя с това чудо. — Тя го почука с върха на стрелата по гърдите. — Ако ще работим заедно, не трябва ли и аз да ти имам доверие толкова, колкото и ти на мен?
— Но аз съм мъж!
— Извинявай. — Тя поклати глава. — Това също не е достатъчна гаранция.
— Никой никога не си е позволявал да се съмнява в смелостта ми…
— Аз не се съмнявам в смелостта ти. Просто искам да имаш такова доверие в мен, каквото ти очакваш аз да имам в теб. Какво ще кажеш? — Тя се усмихна невинно. — О, да, необходимо е много по-голямо доверие, за да се изправиш срещу някого, чиито умения не познаваш.
Челото му се сбърчи.
— След като хвърляш собствените ми думи в лицето ми, явно нямам избор — ще се подчиня на желанието ти.
— Така си и помислих. — Тя му подаде половинката от зелката. — Все пак, като се има предвид какъв смел рицар си, мисля, че няма да е зле да направим предизвикателството по-голямо.
— За мен е достатъчно — изръмжа той.
— Но не и за мен. — Теса взе зелката от ръката му. — Това е изпитанието „Вилхелм Тел“. — Надигна се на пръсти и сложи половинката върху главата му.
— Мили Боже, жено! — Той я сграбчи за ръката, придърпа я към себе си и зелката се изтърколи на земята. — Само един глупак би позволил дори на най-опитния стрелец да опита подобна цел.
— Но е справедливо. Ти избра моето изпитание, сега аз избирам твоето.
— Аз не…
— Доверие, Галахад. — Веждите й се надигнаха. — Просто искам да ми се довериш по същия начин, както ти поиска аз да ти се доверя.
— Да ти се доверя с главата си? — Той се взираше в нея, носът му беше на сантиметри от нейния.
— Не. Да вярваш, че няма да позволя да изгубиш главата си.
— Не можеш да го направиш. — Гласът му беше напрегнат. — Вече съм изгубил главата си. — Очите му потъмняха. — И може би сърцето си.
Тя затаи дъх.
— Така ли?
— Да.
Погледът му прониза нейния. Времето забави своя ход и спря. Дали усещаше ударите на неговото сърце до гърдите си, или това беше нейното собствено сърце? Дали тялото му се притискаше към нейното с копнеж, или нейното тяло се извиваше към неговото? Дали учудване за дълбочината на все още несподелените чувства блестеше в очите му, или това беше просто отражение на нейните собствени емоции?
Той изведнъж пусна ръката й и тя се олюля назад. Разочарованието я прониза, макар че коленете й омекнаха, а ръцете й трепереха.
— Много добре. Да продължаваме. — Той се наведе бързо и взе останките от зелката, сложи я на главата си и стисна ръце зад гърба си. — Чувствам се като глупак.