— Много си сладък. — Тя сподави кикота си. — Зелето много ти отива.
На лицето му бяха изписани отвращение и раздразнение.
— О, да! Извинявай. В Средновековието нямате чувство за хумор, предполагам. — Тя взе лъка и се обърна. Изведнъж, без да се замисля, се завъртя и лепна една звучна целувка на устните му, отстъпвайки бързо, преди да е успял да реагира. — И на мен няма да ми хареса да изгубиш главата си повече, отколкото на теб. — Тя отново тръгна.
— Изпитвам огромно облекчение, милейди. — Гласът му беше пропит от сарказъм. — Това ще бъде голямо успокоение за мен през следващите минути, стига да не се тревожех за треперенето на ръцете ти.
— Довери ми се, Галахад — извика през рамо тя.
Чу го как мърмори зад нея, и се засмя. Сигурно се проклинаше, че сам се е поставил в положението да зависи от милостта на някаква си жена. Галахад никога не се бе замислял, че тя също би искала да му вярва така, както той на нея. Разбира се. Той знаеше своите възможности по отношение на смелостта и умението, но нямаше и най-малка представа за нейните способности. Освен това тя беше жена, а в неговия свят това едва ли означаваше много. Време беше да му даде малък урок.
Тя спря на известно разстояние и се обърна към него. Не виждаше добре изражението му оттук, но не й се стори особено променено. И все пак дали тялото му не изглеждаше по-напрегнато отпреди? Може би беше нормално. Дори за един рицар.
Тя му махна небрежно, после съсредоточи вниманието си върху лъка и стрелата. Колко ли по-нервен щеше да бъде, ако знаеше, че опитът й в стрелбата с лък се ограничаваше до шестседмично обучение по време на последната й година в гимназията? Или беше първата? И все пак за това оръжие не се изискваше кой знае какъв майсторлък. Лъкът не беше много по-дълъг от онези, които използваха в училище. Това би могло да бъде още нещо, което да й помогне да определи историческата дата, стига да знаеше кога е изобретен дългият лък. Но тя не знаеше.
Сложи края на стрелата в тетивата, нагласи лъка и погледна по дължината на стрелата към мишената си. Галахад не помръдваше. Беше готов да й се довери, въпреки че не му бе дала истинска причина да го направи. Беше готов да се подложи на същото изпитание, на което я бе подложил самият той, въпреки че нямаше никаква представа, дали тя въобще някога през живота си е хващала лък. И беше готов да изглежда смешен с тази зелка на главата само заради едната чест. Какъв човек.
Тя си пое въздух, дръпна стрелата, прицели се далеч от него и стреля.
Стрелата полетя в дъга и падна на около десетина метра от дървото. Слава Богу. Тя въздъхна дълбоко. Дори и като нарочно се целеше далеч от него, пак не беше съвсем сигурна, че няма да го улучи по някаква прищявка на съдбата. Единственото нещо, от което не разбираше повече от стрелбата с лък, беше футболът.
Тя се усмихна и тръгна обратно към дървото. Галахад махна зелката и също се насочи към нея, като една от дългите му крачки беше равна натри от нейните. Усмивката й помръкна. Изражението му не беше като на човек, който току-що е преминал успешно изпитание. Стъпките й се забавиха. Не, беше по-скоро като на човек, който е бил изигран.
Е, не беше ли направил точно същото и с нея? Тя вдигна брадичка и продължи да крачи към него, спирайки чак когато помежду им остана съвсем малко разстояние.
— Нямаш никакъв опит с лъка, нали? — В думите му звучеше раздразнение.
— Да.
— Тогава това беше номер.
— Съвсем не. — Не можа да скрие лукавата си усмивка. — Това беше изпитание. Нали се сещаш — за доверие, вяра, смелост и всички онези благородни качества.
— Нямаше намерение да стреляш в зелката.
— Оф! Нека ти кажа нещо — не съществуваше никаква вероятност да уцеля със стрела тази зелка, нито дървото. — Поклати глава. — Много съм зле с лъка.
— И въпреки това ме накара да стоя там, със зелка на главата, и да вярвам, че наистина ще се опиташ да я улучиш? — Думите му бяха премерени.
— Схвана. — Гледа го известно време. Изглеждаше съвсем овладян. Какво ли си мислеше? — Това е едно от нещата, на които ни учеше сестра Абигейл. Ако не си най-добрият играч физически, то най-добре ще е да си най-умният.
— Ти си гатанка, милейди — каза замислено Галахад. — Коя всъщност си ти, Теса Сейнт Джеймс? Откъде идваш?
Дали беше дошло време да му каже?
— Вече ти казах, моята земя…
Той я прекъсна нетърпеливо, махвайки с ръка.
— Знам, че с теб е свързана някаква магия, но след като Мерлин е на твоя страна, значи не си вещица.
— Вещица ли каза! Със „щ“?
— Ще ме побъркаш, преди всичко това да свърши — промърмори той.