— Да. Но ще бъде страхотно преживяване.
Глава 12
— …И тогава, когато бях в трети клас, баща ми беше…
Крясъците на птиците и шумът на вятъра се сливаха с непрекъснатото бърборене на жената върху коня до неговия и той му обръщаше съвсем малко внимание. Би трябвало да се досети, че неговото мълчание няма да я накара да млъкне. По време на единия час, който бе изминал, откак напуснаха Камелот, Теса почти не бе спирала. Дали красивата дама бе започнала да се притеснява сега, когато търсенето им наистина бе започнало? Не би могъл да я кори за подобно нещо. И най-смелите мъже изпитваха колебание, когато тръгваха към неизвестното.
С всеки изминал момент той започваше да разбира все повече и повече от това, което му говореше. Не всяка дума, разбира се, но значението като цяло му ставаше все по-ясно. Беше трудно да не обръща внимание на често интригуващите образи, които предизвикваше в съзнанието му, но точно в този момент трябваше да осмисли множеството емоции и чувства в собствената си глава.
— …Гърците, разбира се, първи открили…
Думите й жужаха като пчели, гласът й беше като приятен акомпанимент към собствените му мисли. Погледът му се плъзна по дългия, добре оформен крак, който се показваше под полата й. Тя бе настояла да яхне коня като мъж и се оплака за липсващите й „дънки“ — гащите, с които бе обута, когато пристигна. Той призна пред себе си, че наистина щяха да са й удобни, но на глас каза само, че не с прилично жена да носи подобни одежди. Забележката му бе последвана от бърз отговор с непознати думи, но със съвсем ясно значение. Усмихна се на себе си. Тя наистина беше необикновена жена.
Но какво притежаваше тя, от което той имаше нужда? Погледна я замислено. Седеше на коня изправено, вдигнала брадичка, гордо изпъчила гърди. Да, рицарят прикри усмивката си, наистина притежаваше нещо, от което той имаше нужда. Би бил глупак, ако отричаше пред себе си, че не я желае в леглото си. И още по-голям глупак, за да не обърне внимание на чувствата, които предизвикваше у него. Чувства, които надхвърляха обикновената похот. Бяха еднакви по сила с любовта, която бе изпитвал към първата си съпруга, макар че бяха различни от нея, както денят се различава от нощта.
Прогони внезапно обзелото го чувство за вина. Не можеше да не се запита дали привързаността му към Теса не е предателство спрямо Диндрейн. Разбира се, тя не би мислила така и би очаквала… не… би настоявала той да се ожени повторно още много отдавна. Но тази мисъл не го успокояваше. Диндрейн не би завиждала за чувствата, които изпитваше към лейди Теса. Чувства, толкова различни от тези, които бе изпитвал към жена си, че той самият не беше съвсем сигурен за значението им, дори и да знаеше колко са дълбоки.
Диндрейн беше като луната, небето и звездите. Беше толкова близо до съвършенството, колкото въобще би могла да бъде една смъртна — тиха, покорна, желаеща единствено това, което искаше и той. А той я бе обичал с плам, който остана дори и след смъртта й.
А нарастващите му чувства спрямо Теса?
— …Ставаше дума за това, че не можеш да използваш ръцете си, и аз…
Определено ако това беше любов, то беше твърде странна нейна разновидност. Ако Диндрейн беше небето, то Теса беше земята — непокорна, упорита, силна. Не познаваше друга жена — с изключение може би на Гуенивир — която би застанала пред стрелата му, без да помръдне. Или да отказва да приспособи мнението си към неговото. Или да настоява да се отнася с нея така, както се отнасяше само с няколко мъже на този свят — сякаш е равна нему. И може би беше.
Глупости. Тя не беше нищо повече от една жена.
Тогава защо всеки миг, прекаран с нея, предизвикваше непоклатимото му досега схващане относно жените, тяхното място в обществото и подходящо поведение? И още повече — предизвикваше собственото му съзнание?
Какво притежаваше тя, от което той имаше нужда?
Може би отговорът бе скрит някъде във въпросите, които обкръжаваха лейди Теса. Той не беше любопитен по природа. Бе искал да разбере защо е дошла тук само защото бе убеден, че отговорът й има пряка връзка със самия него. И наистина, беше прав. Сега може би беше подходящо време да научи нещо повече за загадъчната земя, от която идваше Теса. Това беше наистина много странно. Повечето чужденци, които бе срещал в миналото, разказваха с изключителни — и често досадни — подробности за страната, където бяха родени, а Теса не само че не искаше да говори на тази тема, но дори сякаш изпитваше известно безпокойство.
Тя беше загадка — толкова сложна и объркана — както гатанката, която водеше търсенето им. В това поне си приличаха — той също не обичаше гатанките. Те сякаш танцуваха в мозъка му без никакъв ритъм и смисъл, проваляйки опитите му да разгадае и най-простата. Въпреки че никога не би й признал подобна слабост.