Той я изгледа изпитателно.
— Не се шегуваш. — Тя поклати глава. — Разбира се, че не се шегуваш. Всички приказваха само за предизвикателства, опасности и рискове. Трябваше да се досетя, че няма да минем без лоши. Нима може да има хубаво приключение без злодей? Е, кой е той? Друг крал? Друг магьосник? Викингите? — Отговорът сам прониза съзнанието й. — Мордред, нали?
Той се взираше в пътеката пред тях. Гласът му беше равен:
— Невъзможно е да се каже със сигурност. Кралят няма доказателство за измяната на Мордред. Възможно е да нямаме врагове и загрижеността ни да е безпочвена. Или…
— Или отговорът е някой от посочените по-горе. — Стомахът й се сви. Люлеенето на коня вече бе предизвикало същата реакция на няколко пъти, но това сега беше различно. Това беше страх. — Страхотно.
— Засега няма за какво да се тревожим. Едва сме излезли от Камелот. — Той сви рамене. — Когато говорих с краля…
— Кога си говорил с краля?
— Малко преди да тръгнем. Той каза…
— Разговарял си с Артур без мен?
— Да — отвърна той с известна досада. — Той каза…
— Защо си разговарял с него без мен? Мислех, че и двамата сме забъркани в това.
— Теса. — Той я погледна в очите. — Аз съм резервиран… не… приемам присъствието ти. Ти доказа качествата си. Не се съмнявам в смелостта ти. Вече дори не поставям под съмнение причините, които стоят зад включването ти в това начинание. Но не съм свикнал да се отнасям с една жена така… — той поклати глава — както бих се отнасял с друг мъж. Ще ми е необходимо известно време, за да свикна с тази мисъл. Моля те за малко търпение.
Тя се втренчи в него. Галахад се усмихна.
— Какво? Никакъв бърз отговор? Ще ми спестиш бича на езика си? Не мога да повярвам, че най-после съм затворил устата на лейди Теса.
— Нито пък аз — каза тя, опитвайки се да смели очевидната промяна в отношението му спрямо нея. Явно страхотно го бе впечатлила с онази зелка. — Трябва да си голям човек, за да си признаеш, когато грешиш.
— О? — Веждите му се повдигнаха. — Кога съм грешил?
Огънят пукаше и искрите хвърчаха в нощния въздух.
— Не мисля, че някога отново ще мога да ходя.
Теса седеше, вперила поглед в пламъците. Цялото тяло я болеше. Беше доста по-трудно да се язди кон, отколкото бе смятала. Болеше. Придърпа тънкото одеяло към раменете си.
— Наистина ли смяташ, че идеята е добра? Да спим в тази пещера?
Галахад разбърка жаравата с дълга пръчка. Беше се настанил от противоположната страна на огъня, толкова далече от нея, колкото бе възможно. Откакто спряха за през нощта и той й помогна да слезе от коня си — задържайки я малко по-дълго, отколкото бе необходимо, и малко по-кратко, отколкото би искала тя, — той се държеше на разстояние. От нея ли се страхуваше? Или от себе си?
— Пещерите са подслон, от който лесно можем да се възползваме. Няма да имаме този късмет всяка нощ.
— Сигурен ли си, че там няма нищо?
Тя кимна към тъмното. Седяха, подпрели гърбове на студените стени, от едната им страна беше отворът на пещерата, от другата — дълбините й. Страховито. Доста, доста страшничко.
— Не видях следи от мечки и вълци. — Той хвърли една клечка в пламъците. — Едва ли има за какво друго да се тревожим.
— Лъвове, тигри и мечки, о, Боже — смънка тя.
Той не й обърна внимание, очевидно погълнат от собствените си мисли. Още по-зле. Тя трябваше да прогони от съзнанието си това, което е живяло в тази пещера и което би могло да се върне.
— Е — чудеше се какъв разговор да подхване. — Разгада ли гатанката?
Той вдигна рязко поглед.
— Не. А ти?
— Не. Казах ти, че не съм добра в гатанките.
Той въздъхна.
— И аз.
— Може би ще успеем да я разгадаем заедно.
— Да. — Той се втренчи в нея през огъня. Отражението на пламъците ли гореше в очите й? Гласът му беше напрегнат: — Заедно.
— Да — тихо отвърна тя. Какво точно означаваше „заедно“? Какво означаваше според него? А според нея? Тя поклати глава и се опита да се съсредоточи върху гатанката на Мерлин. — Наистина ми се ще да бях записала някъде гази проклета гатанка? Не мога да си спомня точно…
— Когато опасността е само илюзия, когато неверникът се върне в стадото, когато предложеното не може да е по-велико, тогава истината ще се разкрие и това, което търси всеки човек… — погледът му пронизваше нейния, дълбокият му глас отекваше в пещерата — ще стане негово.
— Ау! — Прииска й се да се стопи в малка локва. Защо трябваше да я гледа така? Защо трябваше да звучи така? И защо тя искаше повече? Опита се да се овладее. — Искам да кажа, че беше фантастично. Не мога да повярвам. Чухме гатанката само веднъж. Как го направи?