Той сви рамене.
— Такъв съм си. Необходимо е да чуя нещо само веднъж и то завинаги остава в паметта ми. Това е едновременно голяма досада и голямо предимство.
— Обзалагам се. И с визуални образи ли можеш? Искам да кажа — с нещата, които виждаш?
— Ще ми се да можех. — Той поклати глава със съжаление. Каква ли гледка не можеше да си спомни?
— Права бях — ти си един човешки магнетофон. — Тя го изгледа подозрително. — Когато днес казах, че не внимаваш в думите ми, бях права, нали?
За първи път, откак бяха спрели, той се усмихна.
— Не бих признал подобно нещо, дори и да е вярно. Аз не съм глупак, милейди.
— Не съм си го и помисляла. — Тя се засмя. — Добре, този път няма да го правя на проблем. Да се върнем на гатанката. Някакви идеи какво би могло да означава всичко това?
— В думите на гатанката се съдържат предизвикателствата, пред които трябва да се изправим и да победим по пътя към откриването на Граал. Успеем ли, Граал ще бъде съвсем близо.
— Така, както го казваш, звучи доста просто.
— Няма да е лесно.
— Без майтап? Това, което не мога да схвана — тя се приведе напред, — е следното — след като не разбираме предизвикателствата, как ще ги открием?
— Ние не ги откриваме, милейди, те ще ни открият.
— Какво?
— Това е необичайно за теб, милейди, и аз не знам как да ти го обясня. — Челото му се сбърчи замислено. — Пътуването, което сме предприели, не е обикновено. Търсене от подобен род се направлява както от сили, които можем да видим, така и от такива, които не можем.
— Такива, които не можем? Например?
Той повдигна рамене, сякаш отговорът беше очевиден. Може би в неговия свят беше.
— Магически сили. Сили от тъмната страна на човека. От нашите собствени души.
— Всеки път ми звучи все по-добре и по-добре. Лъвовете, тигрите и мечките започват да ми изглеждат като бял кахър в сравнение с това. — Тя го гледа известно време, надявайки се, че греши. — Предприемал ли си някога подобно търсене?
— Не като това. — Гласът му стана тих. — Не.
— Точно това исках да чуя. — Теса въздъхна. — Дори и да имаме гатанката, едва ли можем да се хванем за нещо. Яздихме цял ден, но откъде знаеше в коя посока да тръгнем? Искам да кажа — да не би просто да тръгнахме, очаквайки да ни се случат разни неща?
Веждите му се вдигнаха презрително.
— Би било глупаво от наша страна.
— Тогава как…
— Кралят ме посъветва…
— В онзи разговор, който проведохте без мен?
— Да. — Думата прозвуча решително. — Нима вече не те помолих за прошка?
— Хубаво. — Тя изсумтя. — Няма повече да повдигам въпроса. — Може би.
— Кралят и аз се съгласихме, че е най-добре да тръгнем към Гластънбъри.
— Където се предполага, че Йосиф от Ариматея е скрил Граал?
— Да. Там ще видим каква информация можем да съберем и в каква посока да поемем. — Той спря. — Трябва да знаеш също така, че кралят ми даде това. — Той извади от канията на колана си една малка кама, обсипана със скъпоценности. Тя дори не я бе забелязала досега.
— Много стилна, но не ми изглежда ефективна.
— Това е подарък от кралицата. — Върна ножа обратно на мястото му — По-скоро за късмет, отколкото за защита.
— Ще имаме нужда от късмет. — Тя вдигна крака и прегърна коленете си. — Много късмет. Нищо не ми изглежда достатъчно ясно.
— Това е още едно предизвикателство.
— Вие май наистина обичате да го повтаряте. — Тя поклати глава. — Най-добре ще е да запомня тази гатанка. За всеки случай. Кажи ми я пак.
Галахад повтори стиха няколко пъти, докато тя не се убеди, че го е запомнила.
Загледа се в пламъците.
— Трябва да разберем какво означава това — опасността, неверникът, предложеното…
Опасността, неверникът, предложеното… Думите отекваха в главата й като рефрен на стара песен. Пламъците танцуваха в същия ритъм… Опасността, неверникът, предложеното… Клепачите й натежаха, очите й постепенно се затвориха. Била ли е въобще някога толкова уморена?
— Теса?
Гласът на Галахад прозвуча някъде до нея. Сигурно е дошъл насам. Искаше да погледне, но просто нямаше сили да отвори очи.
— Хмм… — Тя се наклони към гласа и откри топлото му, силно тяло до себе си.
— Теса?
Безпокойство ли прозвуча в гласа му? Дали пък не се чувстваше неудобно от близостта й? Щеше да се премести. След мъничко. Само да отвори очи. Сгуши се още по-близо.
— Трябва да легнеш и да се опиташ да поспиш. Утре ни чака още един дълъг ден.
— Ъ-хъ.
Беше толкова уморена. И беше толкова приятно да го усеща до себе си. Той въздъхна тежко и гърдите му се надигнаха и спуснаха под главата й. Ръката му я прегърна. Почувства се още по-добре. Беше толкова… хубаво. Защо?