— Къде отиваш? — Той я гледаше страшно.
— Отивам да проверя какво става. — Издърпа ръката си. — Идваш ли с мен?
— И двама ни ще ни убият.
— Не мисля така. — Тя отново тръгна, а той отново я дръпна обратно. Тя въздъхна отегчено. — Какво има пък сега?
Той стисна зъби и я изгледа гневно.
— Ако наистина си права и това не е дракон, то пак става нещо, което не ни е известно. Какво ще кажеш за това?
— О, не бях помислила.
— Тогава помисли и иди зад мен.
Тя поклати глава.
— Не. — Странно, как бе изчезнал страхът й, щом разбра за какво точно се тревожи той. — До теб, но не и зад теб.
— Много добре — сопна се той. — Ще оцелеем или ще загинем заедно.
Тя сви рамене.
— Мен ме устройва.
Той я погледна по начин, който казваше и без думи колко му пречи присъствието й, и тръгна към предната част на пещерата. Всяка от стъпките му беше премерена и предпазлива. Приближиха се към светлината. Страхът, който бе смятала, че си е отишъл, отново се върна. Той беше прав — дори и да нямаше дракони, все пак съществуваха доста неприятни хора в това Средновековие. Тя посегна към свободната му ръка и я хвана. Той стисна силно пръстите й и малко от самоувереността й се възвърна.
Пристъпваха бавно към входа на пещерата. След всяка следваща стъпка тя виждаше все повече от заобикалящата ги природа. Пещерата се намираше в края на малка полянка, заобиколена от гора.
— Нищо не виждам — каза тихо Галахад.
— Хубаво. — Заля я вълна от облекчение. — Аз също. Да проверим отвън.
Тя тръгна напред, но той отново я дръпна до себе си.
— Внимавай, Теса.
Двамата заедно пристъпиха граничната линия между сенките на пещерата и светлината на ранното утро. Над земята се стелеше мъгла, придаваща вълшебен вид на полянката. Беше прекрасно. Май прекалено прекрасно. Теса потрепери. Ако съществуваха дракони, то това беше идеалното място за тях.
— Нищо не виждам.
— В такъв случай — каза бавно той, — явно не знаеш накъде да гледаш.
Той се взираше в една точка малко вдясно от нея. Погледът й проследи неговия. Нямаше нищо необикновено. Тъкмо щеше да му го каже, когато леко движение привлече вниманието й. Съвсем бавно образът придоби форма. Неверието се смеси с ужаса и тя не би могла да помръдне, дори и да искаше. Не беше сигурна дали това се появяваше от мъглата и дърветата, или се материализираше от въздуха. Как — нямаше значение. Важно беше какво.
— В името на всички светии. — Галахад се прекръсти.
— Мамка му.
Теса също се прекръсти. Не беше ходила на църква от години, но ако въобще някога бе имала нужда от божествена намеса, то това беше сега.
Но вероятно не би имало смисъл.
Съществото беше високо около три метра и приличаше на кръстоска между гущер и прилеп. Много противен гущер и доста голям прилеп. Кожата му определено беше като на влечуго — люспеста, със сивозелен цвят. Стоеше на мускулестите си задни крака, разкривайки белия си корем, с по-малки предни крака, завършващи с нокти като на граблива птица. Имаше известна прилика с динозавър. С изключение на крилата. Огромни, тънки като хартия придатъци, те бяха прибрани близо до тялото на звяра. Теса просто не искаше да мисли колко големи са, като се разгънат. А главата, много по-малка пропорционално от тази на тиранозавъра в „Джурасик Парк“, приличаше на глава на алигатор или на хищна птица, или… Не. Единственото нещо, на което приличаше това същество, беше точно това, което се описваше във всяка приказка. Или във всеки кошмар.
— Това наистина е дракон — каза той. В гласа му прозвуча страхопочитание.
— Признавам — не аз бях права, а ти. — Гласът й беше като птиче цвърчене. — Грешката е моя.
— Ще обсъдим извинението ти някой друг път.
Мечът му беше пред него, готов за действие.
— Какво ще правиш?
— Ще убия звяра. — Гласът му беше мрачен и решителен.
— Защо? — Тя се взираше в огромното създание. Очите му бяха като на змия, а главата му се люлееше напред-назад като на кобра, наблюдаваща мишка. Ако възможностите бяха бягство или борба, тя гласуваше за бягство. — Не можем ли просто да го заобиколим и да си плюем на петите?
Сякаш в отговор на въпроса й, драконът протегна напред глава, отвори уста и изфуча. Отекна мощен рев и към тях полетяха пламъци.
— Мисля, че не — каза Галахад.
— Още няколко стъпки и ще бъдем опечени. Буквално. — Тя пристъпи зад Галахад.
Той я погледна през рамо.
— Сигурно друга дама ми каза преди малко „До теб, но не и зад теб“.
— С тази твоя памет няма да си спечелиш много приятели. — Тя надзърна. Дали драконът чакаше те да направят следващия ход? Потрепери. — Освен това ти имаш меч.