— Аз… — Той поклати глава. — Възможно е.
— Кое точно? — Тя се замисли. — Имаме опасността, неверника, предложението и…
— Истината — каза решително той. — Това е истината, видяна от собствените ти очи. Теса. Звярът е истински.
— Може би не. Може би… — Тя сбърчи чело. — Нещо липсва.
— Може би става дума за предложението, което не може да е по-велико — каза тихо той.
— Когато героят или героинята жертват живота си заради другия? — Тя поклати глава. — Прекалено очевидно. Освен това тези неща не трябва ли да вървят подред?
— Не знам за подобно изискване.
— Опасността, неверникът предложението. — Тя присви очи и разгледа звяра. — Това е. Драконът е опасността, която е само илюзия. Няма друг отговор. Драконът е специален ефект. Компютърна анимация. Нещо, сътворено от някой средновековен Стивън Спилбърг. Холограма, може би.
Галахад я погледна смутено.
— Не знам нищо за това, но… — погледът му се върна върху дракона — грешиш. Той е толкова истински, колкото и земята под краката ми.
— Изглежда истински, но… — Много й се искаше да е толкова убедена, колкото изглеждаше. Ако грешеше, щяха да умрат. Точка. Ако беше права… — Той не е истински. Това е някаква измама. Пушеци и огледала.
Като пушека, който излизаше от устата му и се стопяваше във въздуха. Или пушека, издигащ се над жаравата от огъня им.
Пушеци и огледала?
— Това е! — Адреналинът изпълни тялото й и тя сграбчи ръкава му. — Пушекът, Големи човече, виж пушека!
— Не виждам нищо, освен този, излизащ от устата му.
— Не, не! Погледни пушека! — Тя разтърси ръкава му. — Къде отива?
— Изчезва, издухан от вятъра.
— Няма никакъв вятър. — Тя стисна зъби. Защо не я разбираше? — Не трябва ли да се издига нагоре? Нали пушекът се издига нагоре?
— Наистина. Аз…
— Сам го каза. Как е възможно да съм била толкова глупава? — Тя се плесна с длан по челото. — Би трябвало да сме мъртви. Обгорени като препечени филии. Пламъците бяха навсякъде около нас, но дори не ни опърлиха.
— Бяха в гърбовете ни. Не видях…
— Те ни обгърнаха. Усети ли някаква топлина?
— Не — бавно отговори той.
— Защото не са били истински. Знам, че съм права. Трябва да ми повярваш. Всичко, което знам за природата и историята, ми казва, че това е илюзията.
— Всеки има това, което липсва на другия — промърмори той. — Моята смелост идва от силата, твоята — от познанията ти. — Той се втренчи в дракона. — И как ще докажем подобно нещо?
— Не знам. Предполагам, че можем просто да си тръгнем и нищо няма да се случи.
— Един рицар не отстъпва.
— И аз така си помислих. — Тя погледна към полянката. — Тогава хвърли нещо по него. Ако съм права, то ще мине през него.
Без да казва нищо, той извади камата на Гуенивир от канията на кръста си, вдигна ръка и я хвърли към съществото. Ножът проблесна на слънцето и изчезна в люспестите зелени гънки на кожата на чудовището.
Драконът не реагира.
— Видя ли? — Щеше й се да е толкова сигурна, колкото звучеше. — Знаех си.
Той поклати глава.
— Не видяхме камата да пада. Не знаем със сигурност, че е минала през звяра.
— Има само един начин да разберем. — Тя си пое дълбоко въздух. — Обзалагам се, че можем да минем през него.
Той повдигна вежди.
— А ако грешиш?
Тя се усмихна слабо.
— Барбекю.
— Това е странна дума и звученето й хич не ми харесва. — Той я гледа известно време, сякаш обмисляйки предимствата и недостатъците на теорията й. — Ти или си жена с изключителна смелост и усет, или си пълна глупачка. Това е още едно изпитание за мен, без съмнение. Заклех се да ти имам доверие. — Той протегна ръка. — С живота си.
Тя сложи ръката си в неговата и го погледна в очите.
— Аз съм готова.
Той я придърпа към себе си и се приведе, за да я целуне бързо по устните. Тази целувка би й отнела дъха при други обстоятелства, но сега й помогна да намали студенината на страха.
— Ще е жалко, ако не мога отново да опитам устните ти в този живот.
— Правилно си схванал.
Искаше да се притисне към него. Ако се справеха с това… когато се справеха с това, щеше да му каже всичко. Истинско признание. За своето минало, за неговото бъдеще и за единственото време, в което можеха да бъдат заедно.
Той я пусна и кимна, но пръстите й останаха, преплетени с неговите. Галахад вдигна високо меча, готов за борба, ако се окажеше, че тя греши. Не че това щеше да им помогне много.
— Не искам да ти казвам — процеди тя с ъгълчето на устните си, — но толкова се страхувам, че едва мога да се движа.
Пристъпиха напред, по-близо до илюзията. Или до смъртта.