— Уенди, когато се съгласих на това, аз дори не те познавах — рече Локи.
— Не искам да говорим за това.
— Уенди.
— Просто карай — троснах му се аз.
Той въздъхна и колата потегли, отдалечавайки се от двореца Витра.
Беше логично в този момент да чувствам някакво облекчение. Бях разговаряла с Орен и бях постигнала онова, което исках. Орен не бе убил нито един от двама ни, което беше съвсем реална възможност, и бях спечелила още време за хората си.
Дори не бях осъзнавала колко много харесвам Локи, преди да разбера, че всичко е било лъжа. Той просто беше следвал заповеди и по някаква необяснима причина, аз не го винях за това. Но въпреки това се чувствах като глупачка и не знаех защо бе продължил да си играе с мен, дори след като бе напуснал Витра.
Най-много ме болеше от това, че съм била съблазнявана. През онази нощ, когато Локи дойде при мен в градината, аз наистина бях изкушена да избягам с него. Дори се бях почувствала зле заради това, че го отблъснах. Страхувах се, че съм наранила чувствата му.
Но всичко е било лъжа.
Въртях нервно годежния си пръстен, отказвайки да се разплача. Така ми се падаше за това, че мамех годеника си, за това, че бях готова да изневеря на съпруга си. Независимо от естеството на брака ми с Тове, нямах оправдание за онова, което чувствах към Локи.
Станалото трябваше да ми послужи като предупредителен сигнал. Трябваше да се съсредоточа над това, да спася брака и кралството си, а не някакво глупаво момче.
— Съжалявам — каза Локи, след като бе карал около час или малко повече. Не отговорих и затова той продължи: — Никога не съм искал да те нараня. Знам, че не трябваше да се съгласявам на това.
Аз се взирах в предното стъкло. Дори не бях погледнала към него, откакто тръгнахме.
— Уенди — въздъхна той. — Уенди. Моля те, отговори ми. В някакъв момент ще трябва да започнеш да говориш с мен отново.
— Не е нужно да правя нищо — отвърнах. — Измъкнах те от там жив. Удържах си на думата.
— Съжалявам, Уенди! — извика Локи. — Но аз просто нямах друг избор. Не разбираш ли? Това беше, преди да те познавам, и освен това ти не беше наранена?
— Не съм била наранена? — засмях се мрачно. — Благодаря ти, че ми казваш как се чувствам.
— Не, имах предвид, че не попадна в ръцете на краля.
— Ами ако бях дошла с теб? — попитах аз и се обърнах към него със сълзи в очите. — Когато поиска да се омъжа за теб, ако се бях съгласила, ти щеше да ме отведеш при него.
— Не — рече Локи. — Нямаше да го направя. Когато ти предложих да избягаш с мен в градината, бях искрен. Аз наистина исках да избягаш с мен.
— Не ти вярвам — казах и избърсах очите си. — Никога повече не мога да вярвам на думите ти.
— Това са пълни глупости! — Той тръсна глава, сетне рязко отби и спря, оставяйки колата на скорост.
— Защо да са глупости? — изкрещях аз. — Ти си този, който ме излъга! Ти ме подведе!
— Никога не съм те подвеждал! — извика Локи. — Никога не съм те лъгал! Всичко, което чувствах към теб, беше истинско!
— Престани, Локи! Вече можеш да престанеш. Сега знам истината!
— Не, не я знаеш!
— Не мога да продължа този разговор. — Поклатих глава. — Отказвам да го продължа.
Нямаше къде да отида и затова слязох от колата. Бяхме пътували доста време и всичко наоколо беше покрито в сняг, а аз бях боса. В този участък от магистралата нямаше никакви коли и пустите царевични ниви се простираха на мили разстояние.
— Къде отиваш? — попита Локи, скачайки след мен от колата.
— Никъде. Имам нужда от свеж въздух. — Загърнах се с пелерината заради студа. — Имам нужда да бъда далече от теб.
— Не прави това — каза Локи умоляващо и тръгна след мен. — Ти чу само него. Не знаеш какво се случи наистина. Трябва да изслушаш и мен.
— Защо? — Извърнах се към него. — Защо трябва да те изслушам?
— Орен щеше да ме убие. Той екзекутира всеки, който не изпълнява заповедите му. Трябваше да му се подчиня. Когато дойде в двореца, той видя какво се случва между нас и реши, че може да ме използва срещу теб. Смяташе, че ще се влюбиш в мен.
— Аз никога няма да те обичам — изплаках с горчивина и той трепна.
— Само ти казвам какви бяха плановете на краля — рече Локи предпазливо. — Той ми заповяда да те накарам да се върнеш тук по собствена воля и аз се подчиних. Защото нямах друг избор.
— Това го разбирам — казах аз. — Наистина. И дори мога да ти го простя. Но защо не ми го каза, когато дойде във Фьоренинг, молейки ме за убежище?
— Защото нямаше значение — отговори той. — Орен наистина ми заповяда да се престоря, че те обичам, но аз наистина те обичах. Защо беше нужно да ти казвам, че някой е искал от мен да те лъжа, когато ти казвах самата истина?