Тове остана още малко навън, говорейки на Локи, и ми се прииска да мога да чета по устни.
— Какво си мислеше, че правиш, Уенди — попита Фин, едва сдържайки гнева в гласа си.
— Направих онова, което е най-добро за кралството — отговорих непринудено. — Не си ли ми казвал винаги, че трябва да правя точно това?
— Не и застрашавайки себе си — рече Фин. Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да срещна погледа му.
— Ти ми повтаряше отново и отново, че не трябва да вземам решения заради теб — припомних му аз. — Че трябва да мисля за доброто на кралството. Беше прав и в случая аз те послушах.
— Радвам се, че си в безопасност — каза Уила, сваляйки напрежението. — Знам, че си безразсъдна и така нататък, но не е нужно да правиш такива неща сама. Можеше да потърсиш помощ.
— Всичко мина добре — успокоих я аз.
Навън видях Локи да кимва и да сяда на мястото на водача в колата. Тове тръгна отново към джипа и се качи. Кадилакът на Локи продължи надолу по пътя, а Тове направи обратен завой и потегли след него.
— Ти не ми каза — рече Тове накрая.
— Съжалявам — отвърнах аз. — Но направих каквото…
— Недей — прекъсна ме Тове. — Не става дума какво си направила, защо си го направила и дали това е било правилното нещо.
— За какво става дума тогава? — попитах аз.
— Ние сме обвързани с брак, Уенди — каза Тове и ме погледна. — Знаеш ли защо те помолих да се омъжиш за мен?
— Не — отвърнах аз и почувствах, че Фин и Уила ни наблюдават от задната седалка.
— Защото можем да бъдем екип. Мислех, че се нуждаеш от някого, който да те подкрепя и да бъде до теб, и знам, че аз се нуждая от същото.
— Но ние сме екип — казах аз кротко.
— Тогава защо тръгна зад гърба ми? — попита Тове.
— Мислех, че няма да ме разбереш.
— Кога не съм те разбирал? — каза той. — Кога не съм ти се доверявал? Кога дори съм се опитвал да те спра да направиш нещо?
— Никога — признах тихо. — Извинявай.
— Не се извинявай — рече Тове. — Просто не го прави отново. Искам да работим заедно. Но за тази цел ти трябва да споделяш с мен плановете си. Не можеш да рискуваш живота си или да вземаш важни решения за кралството, без дори да ми кажеш за това.
— Извинявай — повторих аз и се загледах в скута си.
— Локи ми каза какво си направила — рече Тове и аз вдигнах глава.
— Какво?
— Знам какво си обещала, за да получиш примирие — каза Тове. — Каза ми за плана ти и той е добър. Но за да успее, трябва да свършим много работа.
— Какво? — Уила мушна главата си между двете седалки. — Какъв план?
Не казах нищо, защото нямах сили да говоря повече. Бях изтощена и знаех какво усилие ни предстои, ако искахме да имаме някакъв шанс срещу витра. Но точно сега исках единствено да спя.
За късмет Локи беше казал достатъчно на Тове, за да може той да разкаже на Уила и Фин какво се е случило. Облегнах глава на студеното стъкло на колата и ги слушах как разговарят за нещата, които трябваше да направим.
Повечето следотърсачи вече се бяха върнали във Фьоренинг, а останалите трябваше да пристигнат през следващите няколко дни. Томас вече бе започнал да подготвя тренировъчен лагер за тях.
Следотърсачите имаха някакво бойно обучение, за да защитават подменените и гражданите на Трил, но не бяха войници. Томас беше натоварен със задачата да ги превърне в армия, но тъй или иначе, на тях им предстоеше да тръгнат срещу враг, когото не знаеха как да победят.
Благодарение на удълженото ни примирие ние вече можехме да отидем в Ослина. След като се върнехме във Фьоренинг, можехме да подготвим нова спасителна група и да потеглим на другия ден. Този път Уила сама пожела да бъде включена в групата. Аз също щях да тръгна, независимо дали на някой това му харесваше, или не, но не споделих плановете си в колата, защото нямах сили да споря.
Най-трудно щеше да бъде да убедим маркизите и марксините да вземат участие в сраженията. Локи смяташе, че таласъмите може да бъдат победени единствено чрез нашите способности, което правеше участието на нашата аристокрация в предстоящата война крайно необходимо.
Уила беше на мнение, че не трябва да казваме в Трил какво съм обещала на Орен в замяна на новото примирие. Възможно беше да избухне бунт, ако сметнеха, че съм изложила кралството на риск. Щях да им кажа, че съм се срещнала с краля и съм удължила примирието, давайки му дума да отида доброволно при него след шест месеца.
Това също нямаше да се хареса на никого в Трил, но тъй или иначе, щяха да приемат по-лесно опасността да изгубят само мен. Междувременно щяхме да сплотим редиците си, за да се изправим срещу Витра с надеждата да успеем да вземем връх над тях.