Между защитниците на Ослина имало само неколцина следотърсачи, които не успели да окажат голяма съпротива. Кена видяла с очите си как един следотърсач бил прекършен на две от таласъм. Но когато маркизите и марксините започнали да се отбраняват сами, таласъмите се изтеглили много бързо.
В замъка на Ослина една неголяма бална зала беше превърната в импровизиран лазарет. Някои от по-тежко ранените трилове бяха потърсили помощ в близките болници, но други бяха предпочели по-скоро да умрат, отколкото да ги лекуват човеците.
Онова, което видяхме, беше ужасяващо. По протежение на залата бяха наредени болнични легла за оцелелите, повечето от тях бяха разнебитени и изцапани с кръв. Деца мансклиг със счупени ръце и крака плачеха в ръцете на приемните си родители.
Аурора веднага се залови за работа, без да се налага да я подканям, което беше мило от нейна страна. Уила и аз обикаляхме между ранените, разговаряхме с тях, давахме им вода и им помагахме с каквото можем.
Кена поведе Тове, Дънкан, Локи и Мат навън, за да им покаже къде разрушенията бяха най-тежки. Помислих си дали да не тръгна с тях, знаейки, че ще бъда много по-полезна от Мат или Дънкан при повдигането на тежки предмети и отломки, защото за целта щях да използвам ума си. Но после реших, че искам да остана още малко с хората в лазарета. Не можех да помогна на повечето от тях по друг начин, освен да им подавам вода, но си помислих, че те просто имаха нужда да поприказват с някого, да знаят, че някой го е грижа за тях.
Историите, които чух, бяха сърцераздирателни. Жени бяха изгубили съпрузите си, деца бяха изгубили родителите си, а повечето следотърсачи бяха изгубили всичко. Исках да се наплача, но не можех. Струваше ми се неправилно и егоистично. Трябваше да бъда спокойна и да им вдъхна увереност, че ще им помогнем и че всичко ще бъде наред.
Останах достатъчно дълго, за да поговоря с всички, но след това трябваше да вървя. Навън все пак щеше да има по-голяма полза от мен, отколкото тук. Уила тръгна с мен по същата причина и оставихме Аурора да се погрижи за ранените, доколкото й позволяваха възможностите.
На излизане Уила се просълзи. Държейки в ръцете си малко, мръсно, плюшено мече, тя избърса очите си.
— Не беше леко — казах, сдържайки сълзите си.
— Онова малко момче следотърсач ми даде това. — Тя вдигна мечето. — Цялото му семейство е загинало. Родителите му, сестра му, дори кучето му. И то ми даде това, защото му изпях една песен. — Тя поклати глава. — Не исках да го взема. Но то ми каза, че сестра му щяла да се радва да го вземе някое момиче.
Протегнах ръка към нея и я прегърнах, докато вървяхме по коридора към вратата на замъка.
— Трябва да направим нещо повече за тези хора — рече Уила. — Това малко момче не е ранено, но ако беше, Аурора щеше да откаже да го лекува. Тя не би си пиляла енергията заради него.
— Знам — въздъхнах аз. — Това, което става, е нелепо.
— Нещо трябва да се промени. — Уила се спря и посочи към балната зала. — Хората там са преминали през истински ад и всеки от тях в равна степен заслужава помощ.
— Знам и работя в тази посока. Точно това целя, когато ходя на всички тези съвещания, и затова ми е нужна помощта ти. Ще променя нещата, но имам нужда от помощта ти.
— Добре. — Тя подсмръкна и завъртя мечето в ръцете си. — Ще започна да ходя на съвещанията. Искам да бъда част от онова, което правиш.
— Благодаря ти — казах и от думите й като че ли ми стана малко по-леко. — Но точно сега най-добрият начин да помогнем на тези хора е да разчистим това място, за да могат да се върнат по домовете си.
Уила кимна и отново закрачихме по коридора. Навън нещата изглеждаха малко по-добре. Половината покрив на двореца се беше сринал на моравата до него, но вече беше разчистен, в това число и един изкоренен дъб. Чух момчетата да спорят няколко къщи по-надолу за това, какво да правят с отломките.
Мат предложи засега да ги струпат на купчина на пътя и да помислят за тях по-късно. Локи беше против, но Тове му каза просто да се залавя за работа. Нямаха време за празни спорове.
Двете с Уила се присъединихме към тях. Локи, Тове и аз повдигахме по-тежките отломки, а Мат, Дънкан и Уила разчистваха нещата и се опитваха да сложат някакъв ред в домовете. Изнасянето на боклуците не решаваше проблема напълно, но все пак беше някакво начало.