— Уенди, хайде, стига — рече Мат. — Направи каквото можа.
— Има още неща за правене, значи, не съм — отвърнах аз.
— Дънкан се нуждае от почивка — каза Уила. — Да спрем дотук. Утре ще продължим.
— Добре съм — каза задъхано Дънкан, но аз престанах да дърпам дюшека, за да го погледна. Той беше изпоцапан и изтощен. Всъщност никога не бях го виждала да изглежда толкова ужасно.
— Добре. Приключваме за днес — смилих се аз.
Тръгнахме обратно и седнахме на дънера до Мат и Уила. Тя имаше малка хладилна чанта и подаде на всекиго от нас по една бутилка. Аз отворих моята и пих жадно. Тове крачеше пред нас, играейки си с капачката на бутилка и на мен умът не ми го побираше откъде има сили да прави това.
— Добре е, че разчистваме тук — каза Мат. — Но не можем да поправим нищо от онова, което е разрушено. Не сме дори подготвени за това.
— Знам — кимнах. — Ще трябва да изпратим друг екип, който да се заеме с възстановяването. След като се върнем във Фьоренинг, ще изберем други хора, които да дойдат тук.
— Аз мога да направя някои чертежи, ако е необходимо — предложи Мат. — Мога да правя архитектурни планове бързо и лесно, но реализацията им ще струва пари.
— Да, това би било чудесно — рекох. — И е стъпка в правилната посока.
Мат беше архитект или поне скоро щеше да стане такъв, ако не бях го помъкнала с мен във Фьоренинг. Не бях съвсем сигурна как точно прекарваше времето си в двореца, но нямаше съмнение, че за него щеше да бъде добре да работи върху нещо. Да не говорим, че щеше да бъде полезно и за Ослина.
— Добрата новина е, че пораженията са такива, каквито ни ги описа Кена — рече Локи. Той се отдръпна от хладилника и седна до мен.
— Какво имаш предвид? — попитах аз.
— Таласъмите не са зли или жестоки, ни най-малко — каза Локи. — Те са разрушителни и непоносими, но никога не съм чувал да са убили някого.
— Вече го направиха. — Уила махна с ръка към опустошението наоколо.
— Не мисля, че целта им е била да убиват — рече Локи. — Те са се опитвали да сринат града. И дори когато са се сблъскали със спасителния отряд снощи, повечето от хората ви са оцелели.
— И как по-точно ни помага това? — попитах аз.
— Не знам. — Локи сви рамене. — Но не мисля, че е толкова трудно да бъдат победени, колкото смятахме. Те не са бойци.
— Сигурен съм, че това ще бъде много утешително за всички загинали тук — отбеляза Тове.
— Добре. — Уила се изправи. — Аз бях дотук. А сега искам да вляза вътре, да се поизмия и да поспя. А вие?
— Имаме ли къде да спим? — попита Дънкан.
— Да — кимна Уила. — Кена ми каза, че повечето от спалните в двореца не са пострадали и в тях има течаща вода, ако искаме да се освежим.
— Е, аз определено искам тези неща — каза Локи и се надигна.
Ние всички тръгнахме обратно към двореца, но Тове изостана назад. Забавих малко ход, за да вървя с него, и забелязах, че лицето му потрепва. Той непрекъснато натискаше ухото си, сякаш в него имаше комар или муха, но аз не видях нищо. Попитах го дали е добре, но той само поклати глава.
Кена ни показа свободните стаи в двореца и аз се почувствах неловко, че ги заемаме. Тя обаче изтъкна, че ранените са били твърде много, за да ги разпределя в отделни стаи, и затова е предпочела да ги настани в балната зала.
Освен това помещенията, в които ни въведе, не бяха в блестящо състояние. Бяха малки и макар да не бяха пострадали много при нападението, в тях цареше безпорядък. Нашата стая с Тове изглеждаше цялата леко наклонена и мебелите и библиотеката бяха прекатурени.
Подредих набързо и оставих Тове да се изкъпе първи. Нещо не беше съвсем наред с него и затова реших, че ще бъде добре, ако може да си легне по-рано.
— Какво правиш? — попита Тове. Той се върна в стаята след душа с мокра, разчорлена коса.
— Оправям леглото — отвърнах. В този момент приготвях завивките, но се обърнах да го погледна. — Как се чувстваш след душа?
— Защо го оправяш? — каза рязко Тове, втурвайки се към леглото. Отстъпих настрани и за мое учудване той дръпна одеялата.
— Извинявай — казах. — Нямах представа, че това ще те разстрои. Мислех си, че…
— Защо? — Тове се завъртя към мен, зелените му очи горяха. — Защо би направила това?
— Просто оправих леглото, Тове — казах предпазливо. — Можеш да го развалиш, ако искаш. Защо не си легнеш? Изтощен си. Аз ще си взема душ, а ти поспи.
— Добре! Както и да е!
Той махна завивките от леглото, мърморейки си под нос. Беше работил твърде много днес, претоварвайки ума си. Собствената ми глава бучеше, а аз бях по-силна от него и затова не можех да си представя как се чувства той. Да го оставех да поспи спокойно, беше може би най-доброто, което можех да направя за него. Исках да си взема дълъг, горещ душ, но за лош късмет, водата вече беше изстинала и се изкъпах набързо.