— Знам — каза Локи, леко обиден. Сетне се надигна, докато се обличах. — Не бих искал да те отклонявам от задълженията ти, но не можеш ли да прекараш още пет минути с мен в леглото?
— Не, не мога. — Поклатих глава и отказах да отвърна на погледа му. Не исках да видя израза на лицето му или да мисля за това, какво бяхме направили. Все още го чувствах по устните си и в себе си и ми се искаше да изхлипам.
— Значи… това е всичко? — рече Локи.
— Казах ти, че тази нощ е всичко, което можем да имаме — припомних му аз.
— Така е. — Той дишаше дълбоко. — Но се надявах да променя решението ти.
Станах и намерих скъсаните си бикини, които се подаваха изпод волана на леглото. Чу се изскърцване, когато Локи също стана. Обърнах се с лице към него. Той си обуваше панталона, но беше дошъл тук без риза.
— Ще трябва да се промъкнеш до стаята си — казах. — Никой не трябва да те види.
— Знам — кимна той. — Ще бъда внимателен.
Стояхме там мълчаливи, взирайки се един в друг. Деляха ни само няколко стъпки, но имах чувството, че между нас се простират цели километри. Имах да му кажа толкова много неща, но не можех. Думите само щяха допълнително да влошат нещата.
Ако признаех колко много означава за мен миналата нощ, всичко щеше да стане твърде истинско.
Локи тръгна към вратата, но се спря до мен. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и виждах, че вътрешно се бори с нещо. Без да каже нищо, той ме грабна изведнъж и ме притегли към себе си.
Целуна ме толкова страстно, че коленете ми се подкосиха. Струваше ми се, че няма да мога да се задържа права, щом ме пусне.
— Това беше за последен път — казах задъхана, когато спряхме да се целуваме.
— Знам — каза той просто. След това излезе от стаята.
Аз обвих ръце около тялото си. Стомахът ми като че ли се преобърна и имах чувството, че ще повърна, но после пристъпът отмина. „Не плачи, не плачи, не плачи“, повтарях си отново и отново, но истината беше, че не можех да използвам способността си за внушение върху самата себе си. Протегнах ръка назад и се подпрях на колоната на леглото, страхувайки се, че краката ми може да ми изневерят.
Какво бях направила? Какво бях причинила на Локи? На Тове? На себе си?
— Принцесо? — Дънкан почука на вратата, но не можах да му отговоря, защото буцата в гърлото ми беше станала твърде голяма. — Принцесо? — Той отвори вратата и аз положих максимални усилия да се овладея. — Уенди, добре ли си?
— Да — кимнах аз, преглъщайки сълзите си. — Уморена съм. Вчерашният ден ми дойде твърде много.
— Да, знам — каза Дънкан. — Спах като заклан, но насън непрекъснато ми се причуваше някакво силно трополене. Ти чу ли нещо снощи? Моята стая е точно до твоята.
— Не — поклатих глава. — Съжалявам.
— Исках само да се уверя, че си добре — рече Дънкан. — Сигурна ли си, че всичко е наред?
— Добре съм — излъгах аз.
— Говорих с Кена тази сутрин и тя иска да изпрати във Фьоренинг онези, чиито домове не стават за живеене — каза Дънкан. — Уила предложи да се върнем всички и да настаним оцелелите в двореца. След това ще намерим хора, които знаят как да възстановят Ослина, тъй като сред нас никой няма опит в строителството.
— Ъъ, да. Мисля, че това звучи разумно — кимнах аз. — Първо трябва да говоря с Кена. — После осъзнах нещо и го погледнах. — Будни ли са всички?
— Да, всички без теб, Тове и Локи — рече Дънкан. — Но току-що видях Локи в банята, така че вече е станал. Какво се е случило с Тове снощи? Аурора каза, че е бил болен или нещо такова.
— Да — отговорих аз нервно. — Болен е… — Разтрих синината на ръката си, опитвайки се да я прикрия. — Трябва да говоря с него. Той в стаята си ли е?
— Да, доколкото знам.
— Ще се облека и ще отида да го видя, а след това ще се срещна с всички долу. Как ти звучи това?
— Звучи ми много добре — отвърна Дънкан. — И, принцесо, днес го карай по-полека. Изглеждаш преуморена.
Махнах му с ръка и той излезе. Докато вървях към стаята на Тове, си повтарях наум какво искам да му кажа. Трябваше ли да му призная за Локи. Не и тук. Не и сега. Имахме да свършим твърде много неща за хората в Ослина. Не исках да губим време в свади.
Почуках плахо на вратата му. Все още не бях решила какво да му кажа. Той отвори вратата и изглеждаше дори по-зле, отколкото бях очаквала. Косата му, която и бездруго винаги беше рошава, сега беше в пълен безпорядък. Беше спал, но под очите си имаше торбички. Кожата му, която обикновено имаше лек зеленикав оттенък, сега беше избледняла. И най-лошото — за една нощ като че ли беше остарял с няколко години.