— Уенди, съжалявам — бяха първите му думи и за момент дори не разбрах за какво съжалява. — Не исках да те ударя. За нищо на света не бих го направил. Не и ако разсъждавам нормално.
— Няма нищо — казах сковано. — Знам, вчерашният ден беше ужасно тежък за всички.
— Това не е извинение. — Тове поклати глава. — Аз трябваше… да направя нещо.
— Не можеше да направиш нищо — казах аз. — И те разбирам.
— Не, не разбираш. Онова, което направих, не е нормално. Не е нормално да удариш жена, камо ли собствената си съпруга.
Думата „съпруга“ ме накара да трепна, но не мисля, че той забеляза. Нямах търпение да сложа край на този разговор. Не можех да слушам как ми се извинява след онова, което бях направила. Не оправдавах и мъжете, които удряха жени, но това не беше Тове. В онзи момент той не беше на себе си. А аз бях, когато спах с Локи, затова моето престъпление беше много по-тежко от неговото.
Минах покрай него и тръгнах към куфара си, за да си взема дрехи за смяна. Тове опита да ми се извини още веднъж, но аз пак повторих, че няма за какво да съжалява. Преди да успее да заговори отново за миналата нощ, аз насочих разговора към нещата, които ни предстояха да свършим днес.
Бяхме приключили с първоначалното почистване, което означаваше, че няма какво повече да направим за Ослина.
Облякох се и слязох долу, за да решим как да изведем част от хората оттук. Някои от колите все още бяха в изправност, но нямаше достатъчно места за всички. Когато се върнехме в двореца, трябваше да изпратим още автомобили насам.
Докато организирахме транспорта и решавахме кой да пътува и кой не, Уила ми подхвърли, че изглеждам доста странно. Опитвах се да се държа колкото може по-нормално, но всеки път, когато Локи се приближеше към мен, аз бързо се отдалечавах. Беше ми непоносимо дори да стоя около него.
След като най-накрая се натоварихме всички, потеглихме към дома. Кена остана да се грижи за останалите в Ослина, но аз й обещах, че много скоро ще пристигне още помощ. Възстановяването на града щеше да бъде първият ми приоритет. Или по-точно вторият, след защитата на кралството от набезите на Витра.
Уила и Мат пътуваха с мен и Тове към Фьоренинг, за което бях благодарна. Не можех да си представя как щях да издържа, ако бях останала сама в колата с Аурора и Тове. Мат седеше на задната седалка, чертаеше скици и говореше за всички неща, които бихме могли да направим за Ослина.
След като пристигнахме, се заехме с настаняването на бежанците в свободните стаи в двореца. Щеше да бъде особено толкова много хора да живеят тук, но от друга страна, можеше да бъде и забавно. Натоварих Уила да осигури необходимите средства за възстановяването на Ослина, а Мат беше повече от щастлив да започне да чертае своите архитектурни планове.
Веднага щом хората от Ослина бяха настанени, аз отидох в библиотеката, за да продължа проучването си. Все още ми предстоеше да открия начин да убия Орен и да спра таласъмите. Рано или късно, щяхме да се изправим срещу Витра и аз трябваше да знам как да ги победя.
Освен това щеше да ми се отрази добре да се посветя на нещо. Не исках да мисля за това, как бях объркала собствения си личен живот.
Прекарах по-голямата част от вечерта, ровейки се в старите трилски текстове, макар и без полза. В нито един от тях не се споменаваше нищо за безсмъртни тролове, или поне доколкото можах да се ориентирам аз. Тръгнах към лавиците за друга книга и когато вдигнах глава, видях Фин да стои на вратата на библиотеката.
Не знаех, че чувството ми за вина може да бъде още по-силно, до момента, в който го зърнах. Макар Фин и аз да не бяхме любовници, да не говорим пък за това, че връзката ни беше тайна, все пак се почувствах така, все едно му бях изневерила.
— Добре ли си, принцесо? — Фин присви загрижено очи и влезе в библиотеката.
— Ами, да, добре съм. — Сведох очи и се върнах на писалището, където работех. Отчаяно се нуждаех от пространство между нас и огромното дървено писалище определено щеше да свърши работа.
— Изглеждаш много бледа — рече Фин. — Пътуването явно е било уморително за теб.
— Да, ние всички работихме много там. — Отворих една книга, за да покажа, че съм заета. Трябваше на всяка цена да прогоня Фин и тъмните му очи от ума си.
— Да, разбрах. — Той се облегна на писалището пред мен. — Локи дойде да ме види днес.
— Какво? — възкликнах аз, вдигайки рязко глава, и усетих, че стомахът ми се свива. — Искам да кажа, дошъл е при теб?
— Да. — Фин ме погледна учудено. — Сигурна ли си, че всичко е наред?