— Да, напълно — отвърнах. — Какво ти каза Локи?
— Разказа ми какво е научил за таласъмите от пътуването ви в Ослина — рече Фин. — Ударът е бил насочен главно върху сградите и имуществото, а хората просто са се оказали на неправилното място. Той, изглежда, смята, че таласъмите са сравнително кротки създания, но въпреки това утре ще дойде да ми помогне при обучението на следотърсачите.
— О! — Започнах да въртя годежния си пръстен и сведох отново поглед.
— Започвам да си мисля, че той не е чак толкова лош, колкото смятах в началото — каза Фин почти неохотно. — Но ти все пак прекарваш твърде много време с него. Трябва да внимаваш какво впечатление оставяш у хората.
— Знам. — Устата ми изведнъж пресъхна. — Работя върху това.
Фин стоеше от другата страна на бюрото, сякаш очакваше да кажа още нещо, но нямах какво да добавя. Взирах се в книгата си, толкова напрегната, че почти забравих да дишам.
— Дойдох просто да попитам как мина пътуването ти — каза Фин.
— Мина добре — казах бързо, почти прекъсвайки го.
Няколко минути по-късно той си тръгна и аз въздъхнах на пресекулки.
Зарових се в книгите, макар да нямаше голяма полза от това. Не успявах да намеря нищо. Готова бях да преровя цялата библиотека, но се надявах, че няма да отнеме толкова много време.
Беше късно, когато Уила почука на отворената врата.
— Уенди, знам, че си ужасно заета, но наистина трябва да видиш нещо — каза Уила. — Целият дворец говори за това.
— За кое? — попитах аз.
— Новата картина на Елора. — Уила сви устни. — На нея всички са мъртви.
18
Бъдеще
Елора имаше дарбата да рисува „пророчески“ картини, макар да твърдеше, че това е по-скоро проклятие. Обикновено картината изобразяваше някаква сцена от бъдещето, от предстоящо събитие.
Напоследък обаче беше много слаба и не беше рисувала почти нищо. Усилието беше твърде изтощително за нея, но в същото време тя не може да сдържа непрекъснато силната си визионерска способност.
Елора също така се стремеше картините й да не бъдат виждани от много очи, освен ако не смяташе, че носят някакво важно за всички послание. И тази определено беше такава.
Картината стоеше на триножник в единия край на Военната зала. Елора се беше постарала да не събира много хора, а само онези, които трябваше да я видят, но както беше казала Уила, слухът за картината вече се беше разнесъл из целия дворец.
Гарет стоеше до вратата, за да спира нежеланите посетители. Когато влязох с Уила, около картината стояха марксина Лаурент, Томас, Тове и Аурора. Още неколцина други седяха до масата, твърде стъписани, за да говорят.
Побутнах Лаурент, за да мога да разгледам платното по-добре, а Тове сам отстъпи назад. Картината беше дори по-ужасяваща, отколкото бе казала Уила.
Елора я беше нарисувала толкова добре, че приличаше на фотография. Всичко беше представено в най-малки подробности. На картината бяха изобразени ротондата и овалното й стълбище, което беше рухнало по средата. Полилеят, който обикновено висеше в средата, лежеше разбит на пода, а по стените се виждаха някакви детайли в златист цвят.
Телата бяха навсякъде. Някои от тях не можеше да бъдат разпознати, но за други нямаше никакво съмнение кои са и точно това беше най-стряскащото. Уила висеше от разрушеното стълбище и главата й беше извита под ъгъл, който изключваше да е жива. Дънкан беше под полилея, целият нарязан от разбитото стъкло. Тове лежеше в локва от кръв, изтекла от собственото му тяло. Разкривеното тяло на Фин беше под стълбището и костите стърчаха през кожата му. В гърдите на Локи беше забит меч, който го беше приковал към стената като насекомо в природонаучен музей.
Аз лежах в краката на някакъв мъж. До главата ми се търкаляше разбита, разкривена корона. Бях умряла след коронацията си. Аз бях кралица.
На картината с гръб към зрителя беше изобразен силует на мъж, но дългата му тъмна коса и черният му кадифен жакет подсказваха недвусмислено, че това е Орен, моят баща. Той беше дошъл в двореца, причинявайки тази масова сеч. Беше убил безброй хора, най-малко двайсет тела се виждаха на картината на Елора, беше убил и мен.
Ние всички бяхме мъртви.
— Кога нарисува това? — обърнах се към Елора, когато намерих сили да говоря.
Тя седеше на един стол малко встрани, гледайки през прозореца снега, който падаше върху боровете. Ръцете й бяха в скута й, кожата й беше сива и сбръчкана.
— Снощи, докато ви нямаше — каза Елора. — Не бях сигурна дали трябва да кажа на някого. Не исках да предизвиквам ненужна паника, но Гарет сметна, че всички трябва да знаят.