— Така можем да променим нещата — рече Гарет и аз погледнах към него. Лицето му беше изопнато от тревога. Момичето, което висеше мъртво от стълбището, беше собствената му дъщеря.
— Как можеш да промениш нещата? — попита Лаурент с писклив глас. — Това е бъдещето!
— Бъдещето не може да бъде предотвратено — намеси се Тове. — Но може да бъде променено. — Той се обърна към мен, очаквайки да го подкрепя. — Нали?
— Да — кимнах аз. — Както съм чувала от самата Елора. Тя ми каза, че бъдещето е летливо и самият факт, че е нарисувала нещо, не означава, че то ще се случи.
— Но може и да се случи — каза Аурора. — Посоката, в която вървим сега, предопределя това като наше бъдеще. И то е, че кралят на Витра ще разруши двореца и ще превземе Фьоренинг.
— Не знаем дали ще превземе Фьоренинг — обади се Уила, опитвайки се напразно да даде някаква надежда. — Виждаме само, че някои от нас са мъртви.
— Това е голяма утеха, марксина — каза Лаурент саркастично и Тове я стрелна с поглед.
— Аурора има право — рекох аз. — Трябва просто да променим посоката, за която спомена тя.
— Откъде можем да знаем дали тази промяна ще е в правилната посока? — попита Лаурент. — Може би действията, които ще предприемем, за да предотвратим тази сцена, ще бъдат точно тези, които ще доведат до нея.
— Не можем да не направим нищо. — Отдръпнах се от картината. Не можех повече да гледам мъртви всички, които обичах.
Облегнах се на масата и прокарах пръсти през косата си. Трябваше да измисля как да спра това. Не можех да допусна да се случи. Нещо трябваше да се промени.
— Трябва да извадим някакъв елемент — казах аз, разсъждавайки на глас. — Трябва да променим нещо в картината. Да накараме нещо да изчезне. Тогава ще знаем, че сме променили нещо.
— Какво да променим? — попита Уила. — Например стълбата?
— Аз мога да я отстраня веднага — предложи Тове.
— Стълбата си ни трябва — рече Аурора. — Тя е единственият начин да стигнем до втория етаж.
— Онова, от което не се нуждаем, е принцесата — промърмори Лаурент под нос.
— Марксина, предупредих те, че ако кажеш… — започна Тове, но аз го спрях.
— Чакай. — Аз изпънах леко гръб. — Тя е права.
— Тя е права? — възкликна Уила объркана.
— Ако се избавим от принцесата, цялата сцена се променя — каза Аурора, разбирайки мисълта ми. — Кралят е пътувал насам заради нея и според картината е успял да стигне дотук. Ако му я предадем, картината ще изгуби смисъла си.
Никой не каза нищо и по смутените тревожни лица на Уила и Тове разбрах, че дори и те се замислиха над тази теория. Ако само един от тях беше обречен, те вероятно щяха да се опитат да ме задържат тук с цената на всичко, но не и когато умираха всички. Моят живот не беше по-ценен от този на всички останали.
— Вие няма да му дадете дъщеря ми — каза Елора твърдо. Тя се хвана за облегалката на стола и се изправи. — Няма такава възможност.
— Ако тъй и тъй ще умра, по-добре да спася хората — казах аз.
— Ще намерите друг начин — настоя тя. — Няма да те пожертвам заради това.
— Няма да жертваш нищо — рекох аз. — Аз доброволно ще го направя.
— Не — отсече Елора. — Това е безусловна заповед. Ти няма да отидеш при него.
— Елора, знам, че мисълта да изгубиш детето си е непоносима — каза Аурора, колкото може по-кротко. — Но трябва поне да обмислиш кое е най-добро за кралството.
— Ако откажеш, ние ще те свалим — заплаши Лаурент. — Всички в кралството ще застанат зад мен, ако ни поведеш към сигурна смърт.
— Смъртта не е сигурна! — каза рязко Елора. — Ако искате, ме свалете, но дотогава аз съм вашата кралица и принцесата няма да ходи никъде.
— Елора, не е ли по-добре да седнеш отново на стола? — каза Гарет нежно, тръгвайки към нея.
— Няма да седя. — Тя отблъсна протегнатата му ръка. — Не съм някаква немощна старица. Аз съм кралица и нейна майка, и аз казвам какво става тук! Всъщност аз съм единствената, която решава!
— Елора — намесих се аз. — Не си премислила това добре. И винаги си ми казвала, че доброто на кралството е на първо място.
— Може би съм направила грешка. — Някога тъмните очи на Елора сега бяха почти сребристи, докато се стрелваха ту насам, ту натам из залата. Не бях обаче сигурна дали все още виждаше с тях. — Аз направих всичко за това кралство. Всичко! И виж какъв е крайният резултат!
Тя пристъпи напред, макар да не знаех къде смяташе да отиде. Краката й се подкосиха и падна на земята. Гарет се опита да й се притече на помощ, но закъсня и кралицата се строполи в безсъзнание на пода.
Втурнах се към нея, но Гарет стигна преди мен, повдигайки я в скута си. Побелялата й коса падаше около нея и тя лежеше притихнала в ръцете му. От носа й се стичаше тънка струйка кръв, но се съмнявах дали причината беше падането й на земята. Потичането на кръв от носа, изглежда, беше последица от претоварването на нашите способности.