Опитах се да убедя Уила в предимствата на това, да бъде добър гражданин на Трил. Тя общуваше с хората с много по-голяма лекота от мен и беше силен съюзник, но точно сега беше твърде замаяна от шампанското, за да се вслуша в аргументите ми.
Уила се кикотеше над нещо, когато стигнахме ротондата. В този момент видяхме Гарет да слиза по стълбите, но когато ни видя, се спря. Косата му беше в безпорядък, ризата раздърпана, а очите зачервени.
Веднага щом срещна погледа ми, разбрах.
— Елора! — произнесох аз.
— Уенди, съжалявам — рече Гарет с глас, задавен от сълзи, и поклати глава.
Знаех, че не ме лъжеше, но трябваше да я видя с очите си. Освободих ръката си от тази на Уила, повдигнах полите на черната си рокля и забързах по стълбите. Гарет протегна ръка към мен, но аз го подминах. Не се спрях никъде, докато не стигнах стаята на майка си.
Тя лежеше на леглото, смалена и слаба почти като скелет. Завивките бяха дръпнати над гърдите й, а ръцете й изящно сключени на гърдите. Дори косата й беше вчесана и проблясваше в сребърни нюанси около лицето й. Гарет се беше погрижил за нея, както бе поискала от него самата тя.
Коленичих до леглото й. Не знаех точно защо, може би просто исках да бъда по-близо до нея. Взех ръката й, студена и вдървена, в своята, и тогава се случи. Връхлетя ме вълна на отчаяние, каквото дори не бях допускала, че мога да изпитвам, и се разридах, заравяйки лице в завивките до нея.
Не бях очаквала, че мъката ми ще бъде толкова непоносима. Сякаш земята се беше отворила. А пред мен се простираше безкраен мрак, който заплашваше да ме погълне.
Смъртта й щеше да има определени последствия за мен, за които не бях подготвена, но дори не мислех за тях. Не и сега.
Вкопчих се в нея, хлипайки, защото бях дъщеря, изгубила майка си. Въпреки бурните ни отношения, тя ме беше обичала и аз също я обичах. Тя беше единствената, която знаеше какво е да си кралица, само тя можеше да ми даде съвет и да ме напътства в този свят, но сега си беше отишла.
Този следобед се отдадох на мъката си, почувствах празнотата, която се беше отворила в мен. Това бяха малкото часове, които имах, за да скърбя за Елора, защото след това ме чакаха толкова много изпитания. Но този следобед се наплаках за всичко, което не бяхме могли да изживеем заедно, и за споделените мигове, които трябваше да съхраня в паметта си.
Най-накрая Уила ме издърпа от тялото на Елора, за да може Гарет да се погрижи за погребението, и ме отведе в стаята на Мат. Той ме прегърна и ме остави да плача, и аз никога не бях изпитвала по-голяма благодарност към брат си. Без него бих се чувствала като сирак.
Тове остана с мен в стаята на Мат, без да казва нищо, и накрая към нас се присъедини и Дънкан. Седях на пода с гръб до леглото, а Мат седеше до мен. Уила бе изтрезняла доста бързо и седеше на леглото зад мен, провесила дългите си крака.
— Не искам да те оставям, но мисля, че трябва да отида да помогна на баща ми — каза Уила и стана, докосвайки леко главата ми. — Хубаво е да има някой да му помогне.
— Аз мога да му помогна. — Понечих да се изправя, но Мат ме задържа с ръка.
— Ще помогнеш утре — рече той. — Имаш да свършиш толкова много неща. Но днес можеш да си позволиш да бъдеш тъжна.
— Мат е прав — каза Уила. — Аз мога да се погрижа за това.
— Добре. — Седнах отново и избърсах очите си. — Трябва да се опитаме да запазим това в тайна. Да не вдигаме шум около смъртта й и да отложим погребението й колкото е възможно. Не искам кралят да научава.
— В крайна сметка той ще научи — каза Уила тихо.
— Знам. — Облегнах лакти на коленете си и се обърнах към Тове. — Колко време имам, докато стана кралица?
— Три дни — отговори Тове. Той се беше облегнал на гардероба на Мат, кръстосал крака при глезените. — Тогава някой трябва да бъде коронован.
— Значи, имаме три дни. — Въздъхнах дълбоко, прехвърляйки бързо в ума си всички неща, които трябваше да бъдат направени.
— Ще запазим максимална дискретност — обади се Дънкан. — Можеш да направиш погребението само в най-тесен кръг.
— Не можем да пазим смъртта на кралицата дълго в тайна — казах аз. — Трябва да подготвим погребението.
— Ще се върна веднага щом мога — рече Уила с виновна усмивка. — Ще се пазиш, нали?
— Разбира се — кимнах аз разсеяно.
Тя целуна Мат бързо, преди да излезе. Дънкан се приближи и клекна пред мен. Тъмните му очи бяха изпълнени със съчувствие, но видях в тях ожесточена решителност.
— Какво ще заповядаш да правя, принцесо? — попита той.
— Дънкан, не сега — каза Мат строго. — Тя току-що изгуби майка си и не е в състояние да взема важни решения.