— Имаш ли по-добър план? — контрирах аз.
— Не, но… — Той въздъхна. — Опитвал съм това и преди, но не се получи. Ти не можеш да се приближиш достатъчно близо до него. Той е силен и умен.
— Не, ти не можеш да се приближиш достатъчно близо до него — възразих аз. — Ти нямаш същите способности като мен.
— Знам това, но моята способност да карам хората да губят съзнание при него не работи. Умът му не се поддава на въздействие. Дори майка ти не можеше да използва способностите си върху него. — Погледът на Локи се смекчи, когато спомена майка ми. — Между другото, съжалявам за Елора. Исках да те видя, но знаех, че си затрупана с работа — каза той тихо. — Помислих си, че би искала да съм тук, за да помогна на Трил.
— Така е — кимнах аз.
— Но въпреки това се чувствам глупаво — каза Локи. Чувствах, че в този момент ме изучава, усещах напрегнатия му поглед, който се взираше в мен, но не вдигнах глава. — Как се справяш с всичко това?
— Не ми остава време да мисля. — Тръснах глава, за да пропъдя всякакви мисли за Елора, и го погледнах. — Трябва да намеря начин да спра Орен.
— Това е благородна цел — рече Локи. — Отсичането на главата му вероятно ще свърши работа или пробождането с меч. Въпросът никога не е бил в това, как той да бъде убит, а как да стигнеш достатъчно близо до него.
— Е, аз мога да го направя. Мога да намеря начин. Имам тигрова кръв във вените си и затова съм силна.
— Тигрова кръв? — Локи повдигна вежди. — Накъде биеш, Уенди?
— Наникъде. Няма значение. — Усмихнах му се леко. — Мога да спра Орен. И това е, което има значение, нали?
— Как? — попита той.
— Недей да се тревожиш. — Отстъпих крачка назад, за да му покажа, че трябва да вървя. — Съсредоточи се върху подготовката на следотърсачите. И остави Орен на мен.
— Уенди — въздъхна Локи.
Побързах да се върна в библиотеката, където Дънкан и Мат все още ме чакаха. Не споделих с Мат идеята си, защото знаех, че няма да я одобри. Последните няколко дни бяха тежки и дълги и затова го изпратих да си почине. Утре сутринта щяхме да продължим.
Самата аз се нуждаех от почивка. Бях научила от Тове, че способностите ми отслабват, когато съм уморена, а напоследък изтощението ми беше толкова голямо, че ако продължавах така, нямаше да имам никакъв шанс да се изправя срещу Орен.
Всичко сега ми се струваше толкова влудяващо просто. Всички говореха колко е трудно Орен да бъде убит, но в действителност той беше толкова уязвим, колкото и всеки друг витра. Бях започнала да си мисля, че се нуждая от някакво магическо заклинание или нещо подобно. А всъщност трябваше просто да стигна достатъчно близо до него.
Знаех, че Локи е прав, и беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Физически Орен беше все пак много по-силен от мен, възстановяваше се бързо и умът му на практика беше неподатлив на способностите ми. Когато се появи неочаквано на сватбата ми, аз се опитах да го прикова към стената, но успях само да разроша косата му.
Щеше да бъде трудно да го спра, но не и невъзможно.
Но при всяко положение щях да се нуждая от способностите си в пълната им сила, което означаваше, че трябва да почивам. Донякъде се чувствах виновна, че си лягам, когато в двореца ме чакаше толкова много работа, но нямах избор.
Пътьом към стаята си чух Уила да говори на бежанците от Ослина. Тя ги беше събрала в една от по-големите стаи и им обясняваше как биха могли да ни помогнат и да отмъстят за изгубените си близки.
Спрях се пред вратата, заслушвайки се за момент. Тя действително беше блестящ оратор. В начина, по който говореше, имаше нещо увличащо и хората трудно можеха да й кажат „не“.
Уила се справяше добре със задачата си и без мен и затова продължих към стаята си. Стигайки там, чух шумолене отвътре и леко отворих вратата. Надникнах предпазливо и под слабата светлина на нощната лампа видях Гарет да рови в чекмеджето на нощното ми шкафче.
— Гарет? — казах аз и влязох.
— Принцесо. — Той веднага се спря и се дръпна от шкафчето. Бузите му почервеняха и сведе поглед. — Прости ми. Не исках да тършувам в нещата ти. Търсех една огърлица, която дадох на Елора. Не я намерих в новата й стая и си помислих, че може да е останала тук.
— Мога да ти помогна да я потърсим — предложих аз. — Не съм попадала на никаква огърлица, но не съм и търсила. Как изглеждаше тя?
— Беше с черен оникс и диаманти в сребърен обков. — Гарет ми показа с ръка приблизителната й дължина. — Тя я носеше често и си помислих, че би било добре… — Той замълча за момент, задавен от мъка. — … помислих си, че тя би искала да бъде погребана с нея.