— Сигурна съм, че би искала — казах.
Той подсмръкна и закри очите си с ръка. Нямах никаква представа какво да правя. Стоях вцепенена на мястото си и гледах как Гарет се бори със сълзите си.
— Извинявай. — Той избърса очите си и поклати глава. — Не трябва да те товаря с това.
— Не, всичко е наред. — Пристъпих крачка към него и се спрях, безсилна да му помогна. Завъртях годежния си пръстен, докато си мислех как бих могла да го утеша. — Знам колко много обичаше майка ми.
— Да. — Той кимна и подсмръкна отново, но като че ли вече бе овладял сълзите си. — Наистина я обичах. Елора беше много необикновена жена, но беше добра жена. Знаеше, че на първо място е кралица, и всичко останало идваше след това.
— Тя ми призна, че съжалява за това — произнесох тихо. — Каза ми, че й се иска да е постъпвала по друг начин и че съжалява, че не е дала повече на хората, които обича.
— Тя е имала предвид теб. — Гарет ми се усмихна, едновременно тъжно и с обич. — Толкова много те обичаше, Уенди. И ден не минаваше, без да мисли или да говори за теб. Преди да се върнеш, когато беше още дете, тя седеше в салона си и те рисуваше. Съсредоточаваше цялата си енергия върху теб само за да може да те види.
— Тя ме е рисувала? — попитах изненадана.
— Не знаеше ли? — каза Гарет.
— Не — поклатих глава. — Тя никога не ми е споменавала.
— Ела. Ще ти покажа.
Гарет тръгна надолу по коридора и аз го последвах. Бях виждала стаята в Северното крило, в която Елора държеше заключени пророческите си картини, и се замислих дали да кажа за това на Гарет. Но не бях виждала никакви мои портрети като дете, а само като голямо момиче.
Продължихме да вървим надолу и когато стигнахме дъното на коридора, Гарет бутна стената, която се падаше точно срещу старата ми стая. Нямах никаква представа какво прави, докато тя неочаквано не се отвори. Това беше невидима врата, направена така, че да се слива напълно със стената.
— Не знаех за това — казах смаяна.
— Веднъж щом станеш кралица, ще ти покажа всички тайни на двореца. — Гарет задържа вратата отворена, за да вляза. — И повярвай ми, те не са никак малко.
Озовах се в малка стая, в която имаше единствено тясна спираловидна стълба. Погледнах през рамо към Гарет, който ми даде знак да вървя. Той изостана крачка-две назад, докато се изкачвах по скърцащите железни стълби.
Още преди да стигнем края на стълбището, видях картините. Тавански прозорци осветяваха стаята, а подът беше покрит с паркет от твърда дървесина. Това беше малка тайна мансарда с островръх покрив. И на всички стени висяха картини, отстоящи на по няколко сантиметра една от друга. И на всяка от тях бях аз.
Педантичната четка на Елора ги беше направила да изглеждат почти като фотографии. Бях изобразена в различни моменти от живота ми. На мой рожден ден като малка с крем от торта по лицето. С ожулено коляно, на три, и Маги, която ми слага лейкопласт. На провален танцов рецитал, на осем, дърпайки късата си поличка на балерина. В задния двор с Мат, който ме люлее на люлката. Свита в леглото, четейки романа „То“, на дванайсет. Под дъжда, на петнайсет, бързайки към вкъщи от училище.
— Как? — попитах аз, взирайки се с благоговение в картините. — Как е направила това? Елора ми каза, че не може да избира онова, което ще види.
— И наистина е така — рече Гарет. — Тя никога не е избирала момент, в който ще те види, а вместо това се налагаше да концентрира огромна енергия върху теб, за да те види в произволен момент. Но… за нея усилието си струваше. Това беше единственият начин да наблюдава как растеш.
— Огромна енергия? — обърнах се към него със сълзи в очите. — Искаш да кажеш, че това я е състарило толкова много? — Махнах с ръка към картините по стените. — Затова ли изглеждаше на петдесет, когато я срещнах за първи път? Затова ли умря от старост, преди да е навършила дори четирийсет?
— Не ме гледай така, Уенди. — Гарет поклати глава. — Тя те обичаше и имаше нужда да те вижда. Искаше да знае, че си добре. Затова рисуваше тези картини. Тя знаеше колко много й струва това и го правеше на драго сърце.
За първи път разбрах какво в действителност бях изгубила. Бях имала майка, която ме бе обичала през целия ми живот, без дори да знам това. Дори когато я срещнах, не можах да я опозная истински, не и преди да стане твърде късно.
Разхлипах се и Гарет пристъпи към мен. Малко непохватно той ме прегърна и ме остави да плача на рамото му.
След като накрая се успокоих, той ме изпрати до стаята ми. Извини ми се, че ме е разстроил, но аз му бях благодарна. Трябваше да видя тези картини, да знам за тях. Легнах си и се опитах да се унеса, без повече да плача.