На сутринта, знаейки колко много работа ме чака, станах рано и минах през кухнята да си взема нещо за закуска. Бях стигнала до стълбището, когато чух някаква препирня от вестибюла. Спрях се и погледнах над перилата, за да видя какво става.
Томас разговаряше със съпругата си Аннали и дванайсетгодишната им дъщеря Ембър. Това бяха майката и сестрата на Фин, неговото семейство, но самия Фин го нямаше. Томас говореше приглушено, но Аннали беше развълнувана. Ембър непрекъснато се дърпаше от нея, но Аннали я държеше здраво за ръката и не я пускаше.
— Томас, ако това е опасно, ти и Фин трябва да си дойдете — каза Аннали, взирайки се в него. — Той е и мой син и аз не искам да пострада заради някакво криворазбрано чувство за дълг.
— Не е криворазбрано, Аннали — въздъхна Томас. — Тук става дума за сигурността на нашето кралство.
— Нашето кралство? — присмя се Аннали. — Какво е направило това кралство някога за нас? Това, което ти плащат, не стига дори да отгледаме децата си! Аз трябва да гледам кози, за да имаме покрив над главите си!
— Аннали, по-тихо. — Томас вдигна притеснено ръка. — Хората ще ни чуят.
— Не ме е грижа кой ще ме чуе! — извика Аннали, повишавайки глас. — Нека ме чуят! Надявам се да ни прогонят! Искам да го направят! Тогава най-накрая ще бъдем семейство, когато се избавим от това ужасно кралство!
— Мамо, не казвай това! — Ембър се опита отново да се изтръгне от майка си. — Аз не искам да ни пропъдят! Всичките ми приятели са тук!
— Ще си намериш нови приятели, Ембър. Но помни, че имаш само едно семейство — рече Аннали.
— Точно затова трябва да си вървите — каза Томас. — Тук не е безопасно. Витра скоро ще бъдат тук и трябва да се скриете.
— Няма да си тръгна без теб и без сина си — отсече Аннали. — Минавали сме и през по-тежки неща и няма да те изгубя точно сега.
— Нищо няма да ми се случи — успокои я Томас. — Аз мога да се бия. Както и Фин. А ти трябва да се погрижиш за дъщеря ни. Когато всичко свърши, ще си тръгнем оттук, ако това е желанието ти. Обещавам ти. Но сега трябва да отведеш Ембър оттук.
— Не искам да си вървя — изплака Ембър. — И аз искам да се бия! Аз съм силна като Фин!
— Моля те! — каза Томас развълнуван. — Искам да бъдете в безопасност.
— Къде искаш да отидем? — попита Аннали.
— Сестра ти е омъжена за канин — рече Томас. — Можеш да останеш у тях. Никой няма да ви търси там.
— Как ще разбера, че опасността е преминала? — попита Аннали.
— Аз ще дойда при вас, когато всичко свърши — отговори Томас.
— Ами ако никога не дойдеш? — изплака Аннали.
— Ще дойда — каза твърдо Томас. — А сега вървете. Не искам по пътя да се натъкнете на витра.
— Къде е Фин? — попита Аннали. — Искам да се сбогувам с него.
— Той е с другите следотърсачи — отвърна Томас. — Приберете се. Пригответе багажа си. А аз ще го изпратя да се сбогувате.
— Добре — отстъпи Аннали неохотно. — Но когато дойдеш да ме вземеш, искам и синът ми да е с теб, жив и здрав. Иначе по-добре изобщо не идвай.
— Знам — кимна той.
Аннали остана загледана в съпруга си още за кратко, без да каже нищо.
— Ембър, вземи си довиждане с баща си — каза Аннали. Ембър понечи да възрази, но Аннали я дръпна за ръката. — Веднага, Ембър!
Ембър се подчини. Тя прегърна Томас и го целуна по бузата. Аннали хвърли последен поглед към мъжа си през рамо и след това двете излязоха през входната врата. Томас остана да стои там, умърлушен и леко приведен.
Той бе отпратил семейството си, за да го защити. Беше видял картината също като мен и знаеше за угрозата, която беше надвиснала над двореца. Никой тук нямаше да бъде в безопасност.
И след това нещо ми хрумна. Аз се опитвах да намеря начин да отклоня предупреждението на картината и да променя хода на събитията, за да не загинем всички, и най-накрая го открих.
22
Офанзива
— Ще пренесем войната на тяхна територия — казах аз и срещнах пет безизразни погледа.
Томас, Тове, Уила, Фин и Локи стояха срещу мен и нито един от тях не изглеждаше въодушевен от предложението ми. Бях ги повикала всички във Военната зала, но до този момент бях говорила почти само аз.
— Това ли е великата ти идея? — попита Локи леко смутен и това бе най-положителната реакция, която предизвиках. — Да бъдем избити там вместо тук?
— Идеята не е да бъдем избити някъде — казах аз, облягайки се на масата зад мен.
— Добре, ако това е желанието ти, Уенди, аз ще те подкрепя — обади се Уила, макар и неохотно. — Но не знам доколко ще помогне. Така витра ще имат предимството да се бият на своя територия.