— Какво си мислиш, че правиш? — попита Фин, сякаш нямаше думи от възмущение.
— Мислех си, че отиваме на война и че майка ми току-що умря — отвърнах аз. — Животът е много, много кратък и аз… аз го обичам.
Фин трепна. Сетне извърна поглед и захапа бузата си отвътре. Чувствах се ужасно, че го наранявам, но трябваше да чуе истината.
— Ти почти не го познаваш — каза той предпазливо.
— Знам — кимнах аз. — Не мога да го обясня. Но… нещата стоят така.
— Нещата стоят така? — Фин се засмя мрачно и завъртя очи. — Любовта ти не би трябвало да означава много, щом я пръскаш така безогледно. Не беше толкова отдавна, когато казваше, че обичаш мен, и ето че сега…
— И ето че сега съм омъжена за друг мъж, защото ти отказа да се бориш за мен — прекъснах го аз. — Обичах те, Фин. И все още държа на теб. Винаги ще бъде така. Ти си добър и силен и даваше най-доброто от себе си, когато си с мен. Но… ти никога не си искал истински да бъдеш с мен.
— Какво говориш? — попита Фин. — Нищо не съм искал толкова, колкото да бъда с теб! Но не можех!
— Точно това имам предвид, Фин! — казах аз, махвайки с ръка към него. — Не можеше! Ние не можехме. Аз не трябваше… Ти винаги приемаше всичко като даденост и никога не се опита да промениш нещо.
— Никога не съм се опитвал? — повтори Фин. — Как можеш да твърдиш такова нещо?
— Казвам го, защото е истина. — Прокарах пръсти през косата си и тръснах глава. — Никога не си се борил за мен, както аз за теб. Аз бях готова да се откажа от всичко заради теб. Но ти не се отказа от нищо. Не ми позволи дори на мен да го направя.
— И защо това да е лошо? — попита Фин. — Аз просто исках онова, което е най-добро за теб.
— Знам, но ти не си мой баща, Фин. Ти трябваше да бъдеш… — Оставих думите си недоизречени. — Не знам. Ти никога не ми стана любовник. Ти отказа да бъдеш нещо повече за мен, докато не видя, че проявявам интерес към друг.
— Опитвах се само да те защитавам! — настоя Фин.
— Това не променя нищо. — Поех си дълбоко въздух. — Аз се борех да променя нещата тук, да направя кралството по-добро място за следотърсачите и всички класи в Трил. А ти се бореше нещата да останат същите. Ти си съгласен да живееш в оковите на тази нелепа йерархия.
— Не съм съгласен — отвърна той с ожесточение.
— Но не правиш нищо, за да я промениш! Ти просто приемаш нещата и с това мога да се примиря. Ти с готовност приемаш съдбата си. Но очакваше и аз да направя същото, а това е нещо, което не мога да преглътна, Фин. Аз исках повече. Нуждаех се от повече.
— И мислиш, че Локи ще ти го даде? — попита Фин, но вече без предишния си сарказъм. Той наистина искаше да знае дали смятам Локи за достатъчно добър за мен.
— Да, ще го направи — кимнах аз.
— А как гледа на всичко това съпругът ти? — попита Фин.
— Не знам точно — отговорих аз, съзнавайки, че нямах представа колко в действителност знаеше Тове за Локи и мен. — Но когато нещата с Витра приключат, Тове и аз ще анулираме брака си.
— Ще го напуснеш заради Локи? — възкликна Фин този път искрено изненадан.
— Всъщност не. Тове ще напусне мен. Той иска да сподели живота си с момиче, което истински да обича, и това не съм аз.
Фин видимо помръкна и заби поглед в земята. После приглади косата си и аз осъзнах с почуда, че повече никога нямаше да прокарам пръсти през косата му. Всичко между Фин и мен беше приключило. Той вече не беше мой.
— Съжалявам — каза Фин тихо.
— Моля? — казах аз, решавайки, че не съм го чула добре.
— Ти си права, съжалявам. — Той вдигна очи към мен и видях бурята, която бушуваше в душата му. — Аз никога не съм се борил за теб. По-скоро се борех за една система, която ме отдалечаваше от теб. И… съжалявам за това. — Той преглътна с усилие. — Винаги ще съжалявам за това.
— Аз също съжалявам. — Прехапах устни, за да възпра сълзите си.
— Но… — Фин въздъхна и отново извърна глава. — Той поне те обича.
— Какво? — казах аз.
— Локи. — Той произнесе името с горчивина и поклати глава. — В началото го подозирах, но след това прекарах достатъчно време с него и го чух как говори за теб. — Фин премести тежестта на другия си крак очевидно чувствайки се неловко от този ход на разговора. — И той наистина те обича.
После той кимна, макар да не знаех защо, въздъхна на пресекулки и ми се стори, че се опитва да сдържи сълзите си.
— Е… мисля, че ще го преживея някак. — Той потърка челото си. — И ако ме извиниш, трябва да сляза долу, за да се приготвя за тръгване.