Някой крачеше в хангара. Спокойно, без да бърза.
Разтревожена, Кейси надникна през отворената врата и подвикна:
— Теди, ти ли си?
Шумът от стъпките спря.
Пълна тишина.
Във вътрешността на самолета продължаваха да прещракват релета.
По дяволите, тръсна глава тя. Нервите ѝ явно бяха опънати от факта, че е сама в огромното туловище на Н-22, а наоколо цари непрогледен мрак. На всичкото отгоре е толкова уморена, че вече сигурно ѝ се причуват разни неща…
Излезе от бордната кухня и се наведе над лявата стена на коридора. Там, на няколко сантиметра от пода, беше разположена друга разпределителна кутия. Капакът ѝ беше свален. Диаграмата върху визуалния дисплей сочеше мястото на ЗУПД долу вляво. Нямаше го там. Кутията беше натъпкана с второстепенни релета и електромеханика.
Прехвърли се на следващата кутия. Тя беше монтирана в преградата, разделяща пътническата кабина на две, точно под раклата за вестници и списания. Едва ли някой ще монтира ЗУПД точно тук, каза си Кейси. И излезе права: в кутията нямаше нищо подобно…
Четири вероятни места за вграждане на уреда отпаднаха. Оставаха още двадесет и шест.
Насочи се към опашката, където имаше допълнителна разпределителна кутия. Намираше се в страничната стена на корпуса, непосредствено до задната врата. В нея спокойно можеше да се вмести квадратната кутийка на ЗУПД, още повече, че вътре имаше достатъчно свободно пространство, специално оставено от конструкторите. Дисплеят показа, че мястото на уреда е долу вдясно, до ключовете за централното осветление в кабината и бушоните за вътрешна връзка.
Нямаше го там.
В следващата секунда се включиха габаритните светлини на крилата, кабината се озари от ярка, мигаща светлина.
Нещо зад гърба ѝ издрънча и Кейси замръзна на мястото си. Звукът дойде откъм пилотската кабина. Приличаше на хлъзгането на метален предмет, улучен от нечий крак в мрака.
Напрегна слух.
Откъм кабината долетя търкане, придружено от леко скърцане.
В самолета имаше човек!
Кейси смъкна очилата и ги остави да висят на верижката. Безшумно се плъзна вдясно и приклекна зад тройната редица седалки.
Стъпките се приближаваха, придружени от неясно мърморене. Нима на борда имаше няколко души?
Задържа дъх.
Осветлението се включи. Най-напред в кабината за първа класа, после и в туристическия салон. Повечето от лампите висяха на жиците си ниско над пода, видимостта беше слаба. След няколко секунди в салоните отново се възцари мрак.
Кейси стисна фенерчето, тежестта му ѝ подейства успокояващо. Премести се така, че да може да гледа между седалките.
Отново чу стъпките, но не видя нищо.
После се включиха прожекторите за приземяване, по тавана се появиха ярки кръгове светлина, идващи от илюминаторите. Един от тях, разположен в далечния край на кабината, угасна… После втори, трети… Някой вървеше към опашката и сянката му препречваше пътя на светлината.
Лошо, помисли си Кейси.
Как да реагира? Тежкото фенерче в ръката ѝ едва ли можеше да бъде използвано като оръжие за защита. Освен него разполагаше с пейджър, мобифон и…
Ръката ѝ се плъзна надолу и изключи пейджъра.
Човекът беше близо, само на няколко крачки от нея. След миг го видя. Вървеше бавно, главата му се въртеше на всички страни. От мястото си не можеше да зърне лицето му, но на светлината отвън видя, че носи червена риза на квадратчета.
Прожекторите за приземяване угаснаха.
Вътрешността на самолета потъна в мрак.
Кейси спря да диша.
До слуха ѝ достигна глухо щракане на реле, идващо някъде отпред. Тя разпозна характерния звук на електропрекъсвач, но непознатият в кабината вероятно не знаеше това. От устата му се откъсна изненадано сумтене, той се обърна и бързо тръгна обратно.
Кейси чакаше.
След известно време ѝ се стори, че долавя отдалечаващи се стъпки по металната стълба, която водеше обратно към пода на хангара. Но не беше много сигурна в това…
В самолета се възцари дълбока тишина.
Кейси изчака няколко минути, после предпазливо надникна иззад седалката. Крайно време е да се махам оттук, рече си тя. Подаде глава от отворената врата и напрегна слух. Да, вече беше напълно сигурна. По пода отекваха отдалечаващи се стъпки. Светлините на носа се включиха, по стената на хангара се плъзна издължена сянка на мъж…
„Махай се оттук!“ — заповяда ѝ вътрешният глас, но тя колебливо опипа очилата на дисплея, които висяха от врата й. Искаше да даде достатъчно време на непознатия, тъй като не беше желателно да хукне подире му и да се сблъска с него някъде около хангара. А това време можеше да се използва рационално…