— Какво стана? — попита с пресъхнало гърло Кейси.
— Автопилотът пое управлението — отвърна Уонг. — Най-сетне! — Поклати глава, въздъхна и добави: — Е, добре… Мисля, че вече знаем какво се е случило на този самолет, Кейси… Но проклет да бъда, ако имам представа защо се е случило!
БОЙНАТА ЗАЛА
9.00 ч.
В Бойната зала действаше екип по почистването. Големите прозорци към поточната линия бяха излъскани, столовете и овалната маса светеха без прашинка. В далечния ъгъл бучеше прахосмукачка, една жена довършваше мокета.
Дохърти и Рон Смит стояха в блзост до вратата и разглеждаха някаква разпечатка.
— Какво става? — попита Кейси.
— Днес няма да има заседание на комисията — отвърна Дохърти. — Мардър го отмени.
— И как така никой не се сети да ме… — Кейси млъкна насред изречението, спомнила си, че снощи бе изключила пейджъра. Пръстите ѝ механично се спуснаха към колана и го включиха.
— Снощният тест протече абсолютно перфектно — рече с въздишка Рон. — Сякаш за да потвърди първоначалното ни мнение, че имаме работа с един великолепен самолет. Открихме само две повтарящи се грешки: някъде около десет и половина се появи грешка в показанията на AUX СОА, при това след като в продължение на пет пълни цикъла всичко си беше наред… Аз нямам обяснение за този факт… — В погледа, който ѝ отправи, имаше очакване. Вероятно вече знаеше, че Кейси е била в хангара и то в посоченото време. Тя обаче не възнамеряваше да го осветлява по въпроса. Поне за момента. Вместо това попита:
— А сензорите за близост?
— Там беше втората грешка — кимна Смит. — От общо двадесет и два цикъла за нощта, сензорите за близост на крилото изключиха шест пъти… Това е твъдо доказателство за неизправност.
— Какво става, ако тази неизправност се прояви по време на полет?
— Неверни показания на дисплея в пилотската кабина. Кейси кимна и се обърна към изхода.
— Хей, къде отиваш? — подвикна след нея Дохърти.
— Ще погледам малко видео…
— По дяволите, Кейси! Защо имам чувството, че вече знаеш какво става?
— Ако е така, отдавна да съм го споделила с теб — отвърна тя и излезе.
Разследването се раздвижи. Усети това дълбоко в себе си, както вчера беше усещала, че тъпче на място. ЗУПД беше ключът, благодарение на него най-сетне се очерта последователността, в Която се бяха развили събитията на борда на ТПА 545. А заедно с нея и късчетата от мозайката започнаха да заемат местата си…
Тръгна към колата си и измъкна мобифона:
— Норма, искам да ми осигуриш маршрутното разписание на „Транс Пасифик“!
— Имам едно пред мен — отвърна Норма. — Дойде заедно с документите на ФАВ. Какво те интересува?
— Хонолулу.
— Ей сега… — Настъпи кратка пауза, после гласът на Норма отново бръмна в слушалката: — Не летят до Хонолулу.
Ходят само до…
— Няма значение, това ми стига — прекъсна я Кейси. Така и предполагаше.
— Слушай, Мардър те търси, звъня три пъти — съобщи ѝ Норма. — Казва, че пейджърът ти не отговаря…
— Кажи му, че не можеш да ме откриеш.
— Ричмън също се опитва да…
— И за него не знаеш къде съм — отсече Кейси, прекъсна разговора и забърза към колата си.
Подкара и набра номера на Елън Фонг в счетоводството. Секретарката я осведоми, че и днес Елън е останала да работи у дома. Кейси поиска домашния ѝ номер и го набра:
— Здравей, Елън, обажда се Кейси Сингълтън.
— Здравей, Кейси — гласът ѝ беше хладен и предпазлив.
— Свърши ли превода?
— Да. — Кратък, безизразен отговор.
— Докрай? — Да.
— Можеш ли да ми го пратиш по факса? Мълчание.
После:
— Мисля, че няма да стане…
— Добре, но…
— Знаеш ли защо? — прекъсна я Елън.
— Мога да се досетя…
— Ще го донеса в кабинета ти — каза жената. — В два удобно ли е?
— Да.
Късчетата от мозайката се подреждаха, при това бързо.
Кейси беше почти сигурна, че вече може да обясни какво е станало на борда на ТПА 545, да опише поредицата от на пръв поглед невинни събития, довели до трагедията. А ако има късмет, видеозаписът в лабораторията в Глендейл ще докаже правотата на разсъжденията й…
Само един въпрос продължаваше да е без отговор.
И тя трябваше да го открие…
БУЛЕВАРД СИПЪЛВИДА
10.45 ч.
Фред Баркър се потеше. Климатичната инсталация в кабинета му беше изключена, а въпросите на Марти Риърдън бяха толкова настойчиви, че потта изби по бузите и брадичката му и овлажни предната част на ризата му.
Марти Риърдън беше четиридесет и петгодишен красавец с тънки устни и пронизителен поглед. Приличаше на опитен прокурор, сблъсквал се с какво ли не. Говореше бавно и ясно, с убедителен тон, използваше къси и сбити изречения. Оставяше на събеседника си достатъчно време за отговор, интонацията и изражението на лицето му най-често изразяваха разочарование, а леко повдигнатите вежди сякаш питаха: възможно ли е това?