— Ти не си ли инженер?
— Аз? Не, не съм. Аз съм жена, аз работя в КК. Това са трите причини, поради които никой не ме брои. Сам видя, че Мардър ме назначи за говорител на комисията. Това е допълнителен удар. Инженерите мразят да контактуват с медиите.
— Медиите ще проявят интерес към случая, така ли?
— Може би не. Става въпрос за инцидент с чужд самолет, загинали са чужди граждани, извън територията на Щатите. Осовен това липсва визуален материал. Не, няма да ни обърнат никакво внимание.
— Но инцидентът изглежда сериозен…
— Това не е критерий — поклати глава Кейси. — Миналата година имаше двадесет и пет инцидента, предизвикани от турбуленции и въздушни ями. За кой от тях си спомняш?
Ричмън сбърчи чело.
— Катастрофата в Абу Даби, която отне живота на петдесет и шест души? — помогна му Кейси. — Или онази в Индонезия, при която загинаха двеста? Богота, сто петдесет и трима убити? Помниш ли някоя от тези катастрофи?
— Не — призна Ричмън. — Струва ми се, че помня някакъв инцидент, станал в Атланта…
— Да — кимна Кейси. — Имаше такъв инцидент, с ДС-9… Колко човека загинаха при него? Нито един. Колко бяха ранени? Нито един. А защо помниш именно този инцидент? Защото излъчиха подробен репортаж за него след новините в единадесет…
Миниванът напусна пистата, плъзна се под вдигнатата бариера на портала и излезе на улицата. Поеха по Сепълвида, към смътно очертаващата се в далечината грамада на болницата Сентинела.
— Както и да е — въздъхна Кейси. — Сега трябва да мислим за други неща. — Извади един портативен магнетофон от чантата си и го подаде на Ричмън. Към ревера му прикрепи малък микрофон, после се зае да му обяснява какво ще правят.
БОЛНИЦАТА СЕНТИНЕЛА
12.06 ч.
— Искате да знаете какво е станало? — ядосано попита брадатият мъж. Казваше се Бенет, беше на четиридесет години, работеше като дистрибутор на джинсите „Гес“. Посещавал фабриката за тяхното производство в Хонконг четири пъти годишно, неизменно летял с „Транс Пасифик“. Сега седеше изправен в болничното легло, главата и дясната му ръка бяха превързани. — Самолетът Замалко не падна, ето какво стана!
— Разбирам — кимна Кейси. — Но се питах дали…
— Всъщност, кои сте вие, по дяволите?
Тя му подаде служебната си карта и отново се представи.
— „Нортън Еъркрафт“? Какво общо има тук „Нортън Еъркрафт“?
— Ние сме производител на тези самолети, господин Бенет.
— На тези боклуци, искате да кажете? Майната ви, уважаема госпожо! — Бенет захвърли картата в лицето ѝ и изрева: — Махайте се по дяволите! И двамата!
— Господин Бенет…
— Изчезвайте, казах! Вън!
Озоваха се отвъд завесата, отделяща леглото от останалите в голямата стая, Кейси иронично поклати глава:
— Много ме бива в тези контакти, нали?
Насочи се към съседния бокс и спря пред завесата. Долови забързани китайски думи. Говореше жена, отговаряше ѝ мъж.
Реши да се прехвърли на следващото легло. Повдигна крайчеца на завесата. В леглото спеше китайка с пластмасова шина на шията. До нея седеше медицинска сестра. Тя вдигна глава към Кейси и опря пръст до устните си.
Кейси продължи нататък.
Стюардесата беше на двадесет и осем години, казваше се Кей Лианг. Огромна червена подутина покриваше лицето и част от шията й. Седеше на стола до леглото и прелистваше стар брой на „Вог“. Обясни, че е останала в болницата заради колежката си Ша Ян Хао, която лежеше в съседния бокс.
— Братовчедка ми е — добави момичето. — Страхувам се за нея, но докторите не ме пускат в стаята й… — Говореше отличен английски, с лек британски акцент.
Кейси се представи, Кей Лианг объркано я погледна:
— Идвате от страна на производителя? Но тук преди малко беше един мъж…
— Какъв мъж?
— Китаец. Тръгна си преди няколко минути.
— Не зная нищо за такъв колега — намръщи се Кейси. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса…
— Моля — отвърна стюардесата, остави списанието и скръсти ръце в скута си.
— Откога работите в „Транс Пасифик“?
От три години, отвърна Кей Лианг. Предишните три изкарала в „Катей Пасифик“. Летяла само по външни линии, защото знаела английски и френски…
— Къде бяхте по време на инцидента?
— В средната служебна кабина, точно зад салона на бизнес-класата. Там бяхме няколко стюардеси, заети с приготвянето на закуската. Беше някъде около пет сутринта.
— Какво се случи?
— Самолетът започна да се издига — отвърна момичето.