Днес обаче репортерите пристъпват към даденото събитие с предварително оформено мнение и единствената им цел е да докажат правотата на това мнение. И търсят информация само в тази посока. Вследствие на това са скептични към мнението на събеседника си, приемайки предварително, че той ще се стреми да избягва преките отговори. Те подхождат към него с презумпцията, че той непременно ще пожелае да скрие нещо, понеже е виновен. Така интервюто се осъществява в атмосфера на враждебност и взаимно подозрение. Тук вече нещата стават лични: репортерът се стреми да сложи капан на интервюирания, да го хване в някаква дребна грешка или недостатъчно обосновано изявление. А най-често да напипа онази фраза, която, извадена от контекста, изглежда безсмислена, глупава и дори абсурдна…
Поради този начин на поведение репортерите непрекъснато настояват за лични предположения. „Мислите ли, че това събитие е опасно? Мислите ли, че компанията ви ще пострада?“ Подобни въпроси бяха недопустими за журналистите от старото поколение, които винаги се стремяха да изяснят конкретните обстоятелства около дадено събитие. Но съвременната журналистика е силно субективна, или, както още я наричат — „интерпретивна“… А кръвоносната система за подобна журналистика са спекулациите…
Джак Роджърс все пак е по-малкото зло, рече си с въздишка Кейси. Репортерите от печата по принцип са по-точни и по-етични, докато с колегите им от телевизията наистина трябва да се внимава. Те са истинската опасност.
ПРЕД ХАНГАР 5
10.15 ч.
Кейси тръгна да пресича просторното празно място между халетата. Извади клетъчния телефон от чантичката си и позвъни на Мардър. Насреща вдигна сътрудничката му Айлийн и каза, че Мардър е на съвещание.
— Току-що се разделих с Джак Роджърс — осведоми я Кейси. — Според мен възнамерява да пусне материал за предстоящото сглобяване на крилата в Китай, положително ще спомене и за наличието на търкания в ръководството на компанията.
— Охо, това е лошо! — отвърна с мрачен тон Айлийн.
— Няма да е зле, ако Едгартън поговори с него…
— Едгартън отказва да разговаря с журналисти. А Джон ще се върне някъде към шест… Искаш ли да се видиш с него?
— Да, предпочитам да поговорим…
— Добре, ще ти уредя среща — приключи разговора Айлийн.
ИЗПИТАТЕЛНА ЛАБОРАТОРИЯ
10.19 ч.
Приличаше на самолетно гробище. Навсякъде се търкаляха части от корпуси, опашки и крила, около някои от тях се издигаха ръждясали скелета. Но атмосферата беше работна, във въздуха се носеше монотонното боботене на компресори, от самолетните останки се проточваха разноцветни маркучи и кабели — като животоподдържащите системи в интензивното отделение на голяма болница. Това беше Изпитателната лаборатория, или „Отдел Стъргане и Скърцане“, както я наричаха в завода. Пълновластен господар тук беше Еймъс Питърс — човек, спечелил си мрачна слава.
Кейси го зърна почти веднага, вдясно от себе си. Беше по риза и торбести панталони, приведен над някаква сводка. Стоеше на няколко крачки от задната част на фюзелажа на ширококорпусен „Нортън“.
— Еймъс — повика го тя, помаха ръка и тръгна към него. Той се обърна и мрачно изръмжа:.
— Я се махай!
Еймъс беше истинска легенда в „Нортън Еъркрафт“. Грубо и инатливо седемдесетгодишно старче, той продължаваше да работи в компанията въпреки, че отдавна беше отвъд чертата на пенсионната възраст. Просто защото „Нортън“ не можеше да се лиши от услугите му. Беше гениален специалист в една сложна и непонятна за повечето хора област: умората на металите и границите отвъд които тази умора се превръщаше в опасност за сигурността на полетите. Област, на която днес се обръща много по-голямо внимание, отколкото преди десет години…
След дерегулацията превозвачите започнаха да използват своите самолети за далеч по-дълги срокове от очакваното. В момента три хиляди машини, изпълняващи вътрешни полети, бяха на възраст над двадесет години. Според изчисленията на специалистите, след пет години тази цифра щеше да се удвои. На практика никой нямаше представа какво ще стане с тези все по-остаряващи самолети…
С изключение на Еймъс.
Именно Еймъс беше консултант на Националния Борд за Безопасност по нашумялата катастрофа на авиокомпания „Алоха“ през 1988 г. Тази авиокомпания осъществява вътрешни полети над Хавайските острови. Един от нейните самолети Боинг 737 претърпя необичайна авария: при височина на полета 8000 метра се скъсва шест метра от горната обшивка на корпуса — от предната врата до крилото… При настъпилата рязка декомпресия една от стюардесите с засмукана навън и загива. Пилотът съумява да кацне в Мауи, въпреки тежките поражения. Машината е разглобена на части веднага, още на летището…