— Хей, хей!
Каските не промениха положението си.
Кейси се извърна. Обувките на преследвачите ѝ трополяха по металните стъпала, тялото ѝ съвсем ясно долавяше вибрациите. Бяха близо, много близо!
А тя нямаше къде да се скрие.
Право пред себе си видя квадратна метална платформа, при която стъпалата свършваха. Беше метър на метър, с ниски перила. Отвъд нея нямаше нищо.
Кейси се оказа на четиридесет метра над земята, в капана на парче квадратна ламарина и нищо повече.
Преследвачите ѝ се приближаваха.
Не трябваше да се катеря тук, горчиво въздъхна тя. Трябваше да си остана долу. Сега вече наистина съм в капан.
Тръсна глава и прекрачи едно от перилата на платформата. Внимателно опипа с крак скелето под себе си, после започна да се спуска.
Откри грешката си почти веднага. Скелето беше изградено от Х-образни метални пръчки. Както и да се хващаше за него, ръцете ѝ се плъзгаха надолу и влизаха в болезнено съприкосновение със заварките. Едновременно с това страдаха и краката ѝ на които също липсваше опора. Железните пръти бяха с остри ръбове. Измина няколко метра и спря да си поеме дъх. Не искаше да гледа надолу. Извърна глава и ги видя. Мъжът с червената риза и онзи с бейзболната шапка. Стояха на междинната площадка и я наблюдаваха. Очевидно се питаха какво да правят. Тя беше на около два метра под тях, вкопчена в скелето.
Единият извади чифт груби работни ръкавици и Кейси си даде сметка, че време за губене няма. Внимателно се пусна от железните пръчки и запълзя надолу. Два метра, още два… Стигна нивото на един от хоризонталните елеватори. Оттатък лабиринта на скелето проблесваше гумираната му повърхност.
Но скелето се тресеше.
Вдигна глава и видя, че онзи с червената риза е започнал да се спуска след нея. Беше силен, движеше се бързо. Щеше да я стигне за броени секунди.
Другият се връщаше обратно по стълбите и я следеше с очи.
Онзи с червената риза беше на някакви си три — четири метра от нея.
Продължи спускането. Дланите ѝ пламнаха, въздухът излиташе от гърдите ѝ на неравномерни тласъци. Скелето беше изцапано с грес на най-неочаквани места, пръстите ѝ се пързаляха. Чувстваше как се приближава едрото тяло на мъжа над главата й. За миг вдигна очи и видя огромните му оранжеви работни обувки с дебели грайферни подметки.
Само след миг тези подметки щяха да смажат пръстите й…
Продължи надолу. В един миг нещо я удари в лявото рамо. Извърна глава. Беше един от електрическите кабели, които висяха от покрива. Дебел около пет сантиметра, покрит със сив изолационен материал. Каква ли тежест може да издържи?
Мъжът над нея продължаваше да се спуска по скелето.
По дяволите!
Протегна ръка, хвана кабела и го подръпна. Изглеждаше здраво закрепен. В близост не се виждаха разпределителни кутии. Уви ръце около кабела, същото стори и с краката си. Пусна скелето миг преди тежките ботуши на преследвача да смажат пръстите й.
Тялото ѝ се люшна и започна да се плъзга надолу.
Направи опит да мести ръцете си, но това се оказа извън нейните възможности.
Плъзгаше се директно, все по-бързо и по-бързо…
Болката от триенето беше ужасна. Измина така три — четири метра, после още толкова… Не беше в състояние да контролира плъзгането…
Краката ѝ с трясък се удариха в една разпределителна кутия. Тялото ѝ опасно се разлюля. Уви глезени около кутията и направи опит да запази равновесие.
В същия миг кабелът се опъна.
От разпределителната кутия излетя фонтан от искри, пронизително зави аларма. Кабелът лудо се люшкаше. Отдолу се разнесоха викове и тя наведе глава. С огромно смайване откри, че е увиснала на някакви си два-три метра от пода. Към нея се протягаха ръце, хората крещяха.
Разтвори пръсти и падна.
С известна изненада откри, че е на крака и няма нищо счупено.
— Добре съм — засрамено промърмори тя на хората, които я заобикаляха. — Нищо ми няма… — Зърна белите престилки на екипа за бърза помощ и още веднъж повтори: — Нищо ми няма, моля ви…
Част от работниците вече бяха успяли да зърнат служебната карта на ревера ѝ в очите им се четеше недоумение. Какво прави един вицепрезидент на компанията на тези скелета? Започнаха да се отдръпват, очевидно не знаеха как да постъпят.
— Всичко е наред — каза още веднъж Кейси. — Моля, не се притеснявайте, вършете си работата…
Разблъска тълпата и си тръгна, игнорирайки протестите на санитарите. Изведнъж до нея изскочи Кени Бърн и я прегърна през рамото.
— Какво става тук, по дяволите? — загрижено изръмжа той.
— Нищо — отвърна Кейси.
— Забрави ли, че сега не е време да се мотаеш из цеховете? — свъси вежди той.