— Пътувал е с частен самолет?
— Така изглежда.
— На „Нортън“?
— Не — поклати глава Норма. — Говорих с Алис от „Полетни операции“. Нито един от самолетите на компанията не е летял до Корея през последната година. Вече месеци шарят до Пекин и обратно, но не и до Корея…
Кейси се намръщи.
— Направих си труда да се свържа с Тепето в Сеул — продължи Норма. — Той ми е стара дружка… Помниш ли, че миналия месец Мардър си взе три дни болнични, имал спешна нужда от стоматологична помощ…
— Помня.
— Е, двамата с Ричмън са отскочили до Сеул… Тепето разбрало за посещението им едва след като отлетели обратно, беше бесен, че са го пренебрегнали. Не бил поканен на нито една от срещите им, прие го като лична обида…
— Какви срещи? — попита Кейси.
— Никой не знае. Затова ти казвам — внимавай с хлапето!
Прибра се в кабинета си и бързо потъна в купчината документи, събрала се върху бюрото. След няколко минути вратата се отвори и на прага се появи Ричмън.
— Какво ще правим сега? — жизнерадостно попита той.
— Възникна един проблем — вдигна глава Кейси. — Ще те помоля да отскочиш до Областната служба за Полетни стандарти. Ще потърсиш Дан Грийн и ще го помолиш да ти даде копия от полетния план и списъка на екипажа на Транс Пасифик 545…
— Не получихме ли вече подобни копия?
— Не, получихме предварителните сведения. Дан вече трябва да има и окончателните резултати. Искам да ги имам преди утрешното съвещание. Службата се намира в Ел Сегундо…
— Ел Сегундо? — смаяно я погледна Ричмън; — Но това ще ми отнеме целия ден!
— Зная — кимна Кейси. — Но въпросът е важен. Той видимо се колебаеше.
— Мисля, че ще ти бъда по-полезен тук…
— Тръгвай, тръгвай! — настоятелно го погледна Кейси. — И ми се обади, когато се сдобиеш с копията.
„ВИДЕО ИМИДЖ СИСТЕМС“
16.30 ч.
Задната част от помещението на „Видео Имидж Системс“ в Глендейл беше задръстена от работещи компютри и ниските квадратни кутии на специалните апарати, наречени силиконо — графични копирни машини. Скот Хармън закуцука с гипсирания си крак, прескачайки опънатите във всички посоки кабели.
— Ей сега всичко ще бъде готово — промърмори той. Влязоха в една от монтажните кабини — средноголяма стая, обзаведена с удобен диван до далечната стена, плътно облепена с филмови плакати. Останалите три бяха заети от конзолите на монтажния апарат, които съдържаха три монитора, два осцилоскопа и няколко клавиатури. Скот ѝ махна да се настани на дивана и пристъпи към една от клавиатурите.
— За какъв материал става въпрос? — попита той.
— Любителски, заснет със стандартна камера — отвърна Кейси.
— Осеммилиметрова касета, обикновен тип? — промърмори той, заковал поглед в близкия осцилоскоп. — На такава ми прилича… Да, с автоматично вградено долби… Стандартна стока.
— Сигурно — сви рамене тя.
— Окей. Според това, което виждам на екрана, става въпрос за запис от девет минути и четиридесет секунди, върху нормална шейсетминутна касета.
Екранът оживя. Появиха се остри планински върхове, забулени в мъгла. Обективът улови фигурата на млад американец, някъде около тридесетте. Крачете нагоре по стръмен път, на рамото си крепеше бебе. В далечината се виждаха червеникавите покриви на малко селце, от двете страни на пътя се издигаха бамбукови горички.
— Къде е това? — попита Хармън.
— Прилича ми на Китай — сви рамене Кейси. — Можеш ли да пренавиеш?
— Разбира се.
Картината затича напред, прорязана от статика. Кейси успя да зърне малка къщичка с отворена врата. После се появи кухня с черни тенджери и тигани, отворен куфар върху легло… Гара, някаква жена се качва в железопътен вагон, оживено улично движение в град, който приличаше на Хонконг. Терминал на летище, младият мъж държи на коленете си ревящото бебе. Изходът за отвеждане към самолета, млада стюардеса проверява билетите…
— Стоп!
Хармън натисна някакъв клавиш и лентата започна да се върти с нормална скорост.
— Да…
Кейси се взря в жената, която се качваше по стълбичката на самолета с бебето в ръце. Няколко празни кадъра, после камерата улови бебето, спокойно отпуснато в скута й. Леко повдигане, на екрана изплува лицето на жената, разтегнато в театрална прозявка. Намираше се в пътническия салон по време на нощен полет. Илюминаторът да нея беше абсолютно черен. От репродукторите долетя приглушеното свистене на реактивни двигатели.
— Няма майтап — промърмори Кейси, познала жената, която беше разпитвала в болницата. Как ѝ беше името? В момента не можеше да си спомни, но го имаше в бележника си.