Картината полудя. Камерата явно бе започнала да се търкаля. За миг се мерна широко раззината уста, едри бели зъби… После към обектива се стрелна голяма обувка, камерата се разтърси от удара.
По екрана затичаха успоредни линии, после отново се появи картина. Обективът сочеше към опашката на самолета, в обсега му попаднаха жестоко разкривени човешки крайници, които правеха всичко възможно да се задържат за нещо. Писъците не стихваха. Камерата започна да се плъзга, този път напред.
Самолетът отново пропадаше.
Плъзгането продължаваше. Камерата се удари в преградата между двата салона, обективът се насочи напред. На екрана се появи женско тяло, проснато на пътеката. То принадлежеше на възрастна китайка, която така и не успя да се отмести. Камерата я улучи точно в челото и литна във въздуха…
На следващия кадър се появи някакъв предмет с метален блясък, който наподобяваше тока на колан. Мерна се и изчезна, мястото му зае женска обувка.
Камерата продължи стремителното си хлъзгане напред. Прелетя покрай преградата, отделяща салона от помещението на стюардесите, блъсна се в търкаляща се бутилка вино и получи въртеливо движение. Откъслечните кадри бяха достатъчни, за да се разбере, че пропада надолу, към пилотската кабина…
Вратата на кабината беше отворена. За миг се мярнаха широките панорамни стъкла, зад които синееше небето. На фона му се очертаха раменете и тила на мъж в униформа и с пилотско кепе на главата. Най-сетне движението на камерата спря, пред обектива се появи неподвижно сиво поле. Кейси си даде сметка, че това е мястото, на което беше открила машинката: зад вратата на пилотската кабина, с обектив, насочен в мокета… Нямаше какво повече да се види, но синхронният звуков запис продължаваше. Ясно се чуваха алармените системи в кабината, на фона на които металически глас предупреждаваше: „Полетна скорост! Полетна скорост!“… Възбудени викове на китайски за миг го заглушиха, после се чу и друго предупреждение: „Претоварване! Претоварване!“…
— Спри лентата — каза тя.
Хармън се подчини и удивено подсвирна:
— Господи, Исусе!
Изгледа материала още веднъж, после го пусна на забавена скорост. Бавно започна да осъзнава, че дори на забавена скорост движенията бяха толкова бързи, че телата и предметите се виждаха размазани.
— Не виждам! — гневно повтаряше тя. — Не виждам ясно какво става!
Хармън, който явно беше запомнил последователността на записа, тихо подхвърли:
— Мога да ти направя разделителен анализ…
— Какво е това?
— Интерполарна секвенция на размазаните от бързото движение кадри с помощта на компютърна обработка.
— Интерполарна какво?
— Компютърът анализира първия и втория кадър, после създава междинни кадри, които служат за връзка… Това е бавен процес на наслагване, но…
— Не — прекъсна го Кейси. — Не искам никакви наслагвания върху записа. Какво друго можеш да направиш?
— Мога да удвоя или утроя всеки отделен кадър. При висока скорост ще се получи едно трептене в картината, но положително ще можеш да видиш това, което те интересува. Сега ще ти покажа…
Хармън избра един произволен кадър — онзи, в който камерата се въртеше във въздуха.
— Тук картината е размазана, защото се върти камерата, а не обектът — посочи с пръст той. — Но тук не е така… Ето, кадърът е съвсем ясен…
На екрана се появи задната част на самолета. Пътниците размахваха ръце и крака в опит да се задържат…
— Този кадър е напълно използваем…
Кейси разбра какво има предвид: дори при бърза скорост на движение, обективът е достатъчно стабилен, за да изкара не един, а поне дузина ясни кадри…
— Добре, направи го — кимна тя.
— Можем да опитаме и друго — продължи програмистът. — Ако изпратим този запис в…
— Не — прекъсна го с твърд глас тя. — Лентата няма да напуска тази сграда при никакви обстоятелства!
— Както кажеш.
— Искам да ми направиш две копия — изправи се Кейси.
— И гледай да не пропуснеш нещо!
ИКА, ХАНГАР 4
17.25 ч.
Екипът продължаваше своята работа по машината на „Транс Пасифик“ в Хангар 5. Кейси се измъкна навън и тръгна пеш към съседното хале, известно като Хангар 4. Там, в почти пълна тишина, действаше групата за Интериорно корпусен анализ на Мери Рингър.
Над циментирания под на хангара бяха опънати оранжеви пластмасови ленти, които по доста странен начин маркираха вътрешните стени на корпуса на „Транс Пасифик“ Н-22. На дължина те се доближаваха до сто метра, напречни ленти показваха основните прегради между салоните, паралелно опънати парчета маркираха редиците на седалките. В така очертаното вътрешно пространство на машината стърчаха бели знаменца в пластмасови стойки, поставени на критичните точки.