— Отлично — светна Мардър и доволно потърка длани. — Знаех, че ще постъпиш правилно, Кейси. „Нюзлайн“ предлага заснемането да стане утре, в четири следобед. Междувременно ще те помоля за кратка среща с нашия консултант за поведение пред камерата, нает специално за случая…
— Ще се справя и без това, Джон.
— Тя е много приятна жена, която…
— Съжалявам — решително тръсна глава Кейси. — Просто не разполагам с достатъчно време!
— Тя ще ти помогне, Кейси — настоя Мардър.
— Имам и друга работа, Джон — отвърна младата жена, стана и се насочи към изхода.
ЦЕНТЪР ЗА ДИГИТАЛНА ИНФОРМАЦИЯ
18.15 ч.
Не обеща да говори това, което искаше Мардър. Обеща само да направи интервюто. Разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да постигне решителен пробив в разследването. Но това беше невъзможно и тя прекрасно го знаеше. Надяваше се просто да открие още нещо, което да предложи на акулите от телевизията.
Все още съществуваха прекалено много загадки: заключващият механизъм на елероните, сензорите за близост, това, което можеше да разкаже първият пилот във ванкувърската болница, разчитането на видеозаписа в Центъра, преводът на Елън Фонг, фактът, че елероните са били спуснати и прибрани…
Много, много работа…
— Зная, че тези данни ти трябват — извъртя се заедно със стола Роб Уонг. — Зная това, повярвай ми! — Намираше се в лабораторията за дигитален анализ, запълнена с монитори.
— Но какво точно очакваш от мен?
— Елероните наистина са се спуснали, Роб — каза Кейси. — Искам да зная защо, искам да зная какво друго е станало на борда. Но отговор мога да получа само ако разполагам с пълен запис от кабината по време на полета. Параметри, команди и всичко останало…
— Тогава трябва да си наясно с фактите — отвърна Уонг.
— Направихме рекалибрация на всичките сто и двадесет часа, записани от уреда. Първите деветдесет и седем са окей. Но последните двадесет и три регистрират съществени аномалии.
— Интересуват ме последните три — напомни му Кейси.
— Зная това — кимна Уонг. — Но за да стигнем до тях, трябва да проследим записаната информация кадър по кадър. Рекалибрирането на един кадър ми отнема две минути…
— Какво искаш да кажеш? — намръщено попита Кейси, макар че в главата ѝ бързо се появиха приблизителните изчисления.
— Две минути на кадър означава, че ми трябват около шестдесет и пет седмици.
— Но това е повече от година!
— В случай, че работя двадесет и четири часа в денонощието. Реално погледнато, за да генерираме необходимите данни, ще ни трябват около три години!
— Роб, те ни трябват сега!
— Не става, Кейси — въздъхна Уонг. — Просто не става! Съжалявам, но… Това е положението.
Позвъни в счетоводството:
— Там ли е Елън Фонг?
— Днес не дойде. Обади се да предупреди, че ще работи вкъщи…
— Да имате домашния ѝ телефон?
— Имам го — отвърна женският глас. — Но тя не е там. Трябвало да присъства на някаква благотворителна вечеря заедно със съпруга си…
— Предайте ѝ че съм я търсила — каза Кейси.
Позвъни във видео лабораторията на Глендейл — фирмата, която беше приела поръчката ѝ за обработка на лентата. Помоли да я свържат със Скот Хармън.
— Отиде си — беше отговорът. — Потърсете го утре сутринта, след девет.
Позвъни на Стив Нието, ТП във Ванкувър. Телефонът вдигна секретарката му.
— Наложи му се да излезе — каза тя. — Зная, че иска да разговаря с вас. Новините не са добри…
Кейси въздъхна. Напоследък получаваше само такива новини.
— Можете ли да го откриете?
— Не. Ще го видя утре.
— Кажете му, че съм го търсила.
Мобифонът ѝ изжужа.
— Господи, този Бенсън е истинска гад! — плачливо рече Ричмън. — Какъв му е проблемът, Кейси? По едно време имах чувството, че ще ме удари!
— Къде си?
— В офиса. Искаш ли да дойда при теб?
— Не, вече минава шест. Работното време свърши…
— Но…
— Ще се видим утре, Боб — отсече тя и затвори.
На излизане от Хангар 5 зърна машината на „Транс Пасифик“, по която като мравки пълзяха електротехниците. Корпусът беше покрит с разноцветни кабели. Подготовката за основната нощна проверка на електрозахранването беше в пълен ход. Резултатите се очакваха на следващия ден сутринта… Самолетът беше вдигнат на три метра от земята и лежеше върху дебели метални стойки, боядисани в синьо. Две под крилата, три по протежение на фюзелажа. Отдолу беше опъната предпазна мрежа, вратите и люковете на електрозахранването зееха, от тях се проточваха дебели снопове кабели, които водеха към главната контролна конзола — метален сандък два на два метра, поставен малко встрани от корпуса.