— О-о! — Тес възкликна и замръзна на място, тъй като лорд Александър седеше на брега, опрял глава на сключените си ръце. Красивото му лице изглеждаше напрегнато.
— Извинявайте! — задъхано каза тя и отстъпи назад.
Стреснат от внезапното й появяване, Дейвид вдигна глава.
— Веднага си тръгвам.
— Не си отивай! — побърза да я спре той. Знаеше, че Вивиан щеше да се ядоса, ако разбереше за приятелските му отношения с прислугата, но трябваше да признае радостта си от срещата с Тес. — Няма нужда да си ходиш.
— Наистина ли? — Тя се раздвояваше между желанието си да остане и да осъществи мечтите си и страха да не я сварят с него.
— Да — отвърна Дейвид и независимо от мрачното си настроение, се усмихна. — Ела при мен.
Колебанието й изчезна и тя се отпусна до него на брега, без да възрази повече.
— Добре ли сте? — осмели се да попита Тес. В очите й се четеше загриженост. Той имаше толкова отчаян вид, че тя изпита желание да го прегърне и да го окуражи, макар да не знаеше какъв е проблемът.
Дейвид въздъхна. Копнееше за приятел, на когото да се довери. Бяха разговаряли веднъж с Тес и тя не бе споменала на никого за това… Вперил поглед в светлокафявите й очи, той проникна дълбоко в душата й и веднага разбра, че можеше да й вярва.
— О, Тес — изпъшка той, — всичко е толкова сложно.
Без да проявява любопитство и нетърпение, тя го насърчи да продължи:
— Мога ли да ви помогна по някакъв начин?
— Много мило от твоя страна, но се опасявам, че не можеш. Получих лоши новини и надали някой е в състояние да ми помогне.
— Искате ли да говорите за това?
— Сигурно скоро ще го чуеш от прислужниците. Пирати са нападнали кораба, в който е пътувала Виктория, и са я взели в плен.
— О, не — макар да го ревнуваше от годеницата му, Тес никога не би й пожелала нещо лошо.
— Да. Маркизът е научил това преди ден, но ни го съобщи едва днес следобед.
— Какво ще правите?
— Точно това е най-лошото — каза Дейвид с явна покруса. — Нищо, абсолютно нищо не мога да сторя.
Сърцето я заболя при тези думи и тя утешително го докосна по ръката.
— Съжалявам, лорд Александър. Наистина съжалявам.
Дейвид видя малката й длан върху ръката си и погледна девойката. Сивите му очи се сляха с нейните светлокафяви очи, придобили наситен морскозелен оттенък от преливащото в тях състрадание. Изведнъж той започна да гледа на нея като на жена, зряла и много красива жена, а не като на прислужничка или евентуален приятел.
Времето сякаш спря, докато Дейвид изучаваше миловидното й лице. Отдавна не си бе позволявал да бъде Дейвид Маркъм. Маската на лорд Александър падаше и той не можеше да предотврати това. В тази романтична вечер бе насаме с най-хубавата, най-нежната жена, която някога бе срещал. Тес не би наранила никого умишлено. Не приличаше на Вивиан. Винаги щеше да бъде мила и всеотдайна. Тя бе олицетворение на всички добродетели на по-обикновения живот, които му липсваха. Прииска му се да стане част от света на Тес, за да я опознае по-добре… и може би дори да я обикне.
Дейвид не можеше да избяга от истинската си същност. С някои приятели от града бе посещавал публични домове в Лондон, но краткотрайните срещи с леки жени не бяха успели да събудят неговите чувства. Никога не се стараеше да доказва мъжките си способности. Според него физическото освобождаване не бе достатъчно. Нуждаеше се от неопорочената сладост на целувките на Тес. Желаеше да вкуси от невинността й. Когато на небето изгряха първите звезди, Дейвид бавно се наведе към нея и потърси устните й.
Тес не можеше да повярва. Лорд Алекс наистина я целуваше! Тя притвори очи и зачака. Страхуваше се, че това е сън, но ако всичко се окажеше реалност, не искаше никога да се събуди. Беше с лорд Алекс и двамата изгаряха от взаимно желание! Сърцето й заби лудо при мисълта, че е постигнала невъзможното. За нея не бе от значение, че това можеше да се окаже само едно мимолетно преживяване, тъй като двамата принадлежаха на различни класи. Обичаше го колкото самия живот.
Когато устните им за пръв път се докоснаха, от Тес се изтръгна тих вопъл. Това надминаваше очакванията й. Тя беше в градината с лорд Алекс… звездите… изгряващата луна… песента на птиците, приветстващи падането на нощта…
Неочаквано лорд Алекс се дръпна назад и тя отвори очи от страх да не би всичко да е свършило толкова бързо, но опасенията й се оказаха неоснователни. Той просто се взираше в нея с нежност, изписана на лицето му.