Като се опитваше да потуши отчаянието, което я обзе, Тори облече грозната рокля на Джоунс и побягна от стаята. Точно когато стигна до вратата, един от домашните прислужници се появи, за да я придружи обратно до харема. Последва мъжа в пълно мълчание. След това се оттегли в стаята си тихо, така че да не се вижда с никого. Сега имаше нужда от покой. Трябваше й време за размисъл.
Серад погледна към обсипаното със звезди небе. Мислите му отново бяха обзети от спомена за Тори — гола, извиваща се в страстта си под него. Да я люби бе прекрасно. Тя бе всичко, което можеше да поиска от една жена. Бе одухотворена и възбуждаща, интелигентна и умна, без да споменава изключителната й красота. Спомените за взаимните им ласки, след като тя бе успяла да разчупи първоначалното си нежелание, го изпълваха с трепет. Но изведнъж отново го завладя чувството за вина. Серад разбра, че ще трябва да е много упорит, за да спечели отново Тори, така че тя да дойде при него, защото го иска, а не поради друга причина. Тези мисли издаваха английската му същност и бяха чужди на придобитата култура. Разкъсваше се между думите на леля си и варварските разбирания. Това го притесняваше, но истината оставаше една — желаеше Тори и би направил всичко, за да я спечели. След като взе това решение, Серад реши да започне от следващата сутрин. Би било трудно да сдържи желанието си, докато се домогва до нея, но щеше да го направи, тъй като тя заслужаваше жертвата.
Серад се почувства по-добре и се върна до леглото си. Но когато се отпусна, разбра, че отново копнее за Тори. Желаеше тя отново да лежи до него, да споделя леглото, любовта, живота му.
— Изглеждаш загрижена, Раби. Има ли нещо, с което мога да ти помогна? — попита Алмира господарката си, когато я намери седнала близо до прозореца в спалнята си в харема на Малик.
Раби вдигна очи и се усмихна, радостна, че я вижда.
— Мисля, че можеш да ми помогнеш, скъпа приятелко. Наистина можеш.
— Какво е това, което искаш да направя? Има ли нещо общо със Серад?
— Познаваш ме достатъчно добре и както винаги, си права. Чула ли си нещо за него и неговите пленнички? — Раби знаеше, че Алмира е осведомена за всичко, което става в Алжир.
— Много малко — каза тя. — Всичко, което научих, съвпада с това, което вече знаеш — в деня, когато се върна в Алжир, Серад отиде на лов с Хасим, а днес рано се върнаха.
— И няма никакви новини за жените?
— Не, никакви.
Раби я погледна замислено и попита:
— Мислиш ли, че можеш да занесеш едно послание до тях, без никой да разбере?
— Мога да опитам.
— Не искам да рискувам да пиша, затова посланието ми ще е устно. Можем ли да се доверим на някого?
— Имам много приятели, които биха помогнали, ако се нуждаем — увери я Алмира. — Какво е това, което искаш да им кажеш?
— Не с нещо, което искам да им кажа, а по-скоро какво мога да направя за тях.
Алмира я погледна учудено.
— Искам да им помогна да избягат — заключи Раби.
— Какво искаш да направиш? — Алмира бе шокирана, защото това, което Раби предлагаше, бе наистина смело.
Раби погледна към прислужничката си, изпълнена със спомени от миналото.
— Не мога да позволя на племенника си да държи тези жени против волята им. Те са английски гражданки. Имат семейства, които ги обичат. Не заслужават да им бъдат отнети всички мечти по този начин. Това е жестоко… безсърдечно…
Алмира чувстваше горчивата тъга в гласа на Раби и знаеше, че в този момент господарката й отново преживява съдбата си.
— Алмира, аз трябва да им помогна — продължи убедено тя. — За мен е твърде късно, но искам да помогна на тези жени. Не мога просто да седя и да не опитам да им се притека на помощ. Не мога!
— Разбирам — отвърна прислужничката. — И аз ще помогна колкото мога.
— Благодаря ти.
Алмира напусна господарката си натъжена. Бе опитвала да направи Раби щастлива през всичките тези дълги години, когато бяха заедно, но никога не бе успяла да я убеди, че животът й с Малик е идиличен. Част от Раби винаги бе свързана с миналото. Тъгуваше за онова, което е било, за мъжа, когото е обичала и загубила.
Раби не знаеше, че Алмира я бе чувала няколко пъти да плаче насън. Не бе се приближавала до нея в тези моменти. Никога не бе споменавала, защото бе сигурна, че Раби не желае никой да знае колко много й липсва старият живот. Но Алмира знаеше и затова можеше напълно да разбере господарката си и желанието й да помогне на англичанките. Реши, че ще стори всичко, което може, за да й помогне.
След като Алмира излезе, Раби отново се загледа в градината. Мислите й все още потъваха в миналото. Не можеше да повярва, че бяха минали двадесет години. Сякаш бе вчера, когато я въведоха пред Малик и той прояви претенциите си към нея като част от плячката. И ето я сега, остаряла и помъдряла, а все още й липсваха баща й, домът, годеникът и животът, който остави след себе си.