Тя се усмихна, доволна от думите му.
— Някой ден ще имам кон, добър колкото твоя, и тогава ще видим кой е истински ездач.
— С нетърпение очаквам тази възможност.
След лекия обяд той реши да провери дали тя е толкова добра с пушката, колкото с коня.
— Спомням си, че също така се хвалеше и със стрелбата си — отбеляза Серад, като се приближи, държейки две пушки. — Ще приемеш ли това предизвикателство?
Фактът, че той й се доверяваше достатъчно, за да й даде оръжие, я накара да се почувства горда и тя се засмя.
— Разбира се! Само трябва да определиш целта. Изминаха няколко месеца, откакто бях на лов за тигри в Индия, но не мисля, че съм забравила да стрелям.
Това, че е била на лов за тигри, го впечатли и Тори почувства, че отново печели уважение.
Серад разбра, че е имал голям късмет и тя не е искала да го застреля в каютата на „Ятаган“.
Тори знаеше, че не може да носи дрехите на Серад по пътя обратно към Алжир. Приближи към куфара му, видя, че е донесъл и изумруденозелената дреха и я облече. Малко по-късно Серад влезе в палатката и застина.
Бе омагьосваща в скъпоценната коприна, а огърлицата, която й бе подарил, блестеше на светлината. Изглеждаше така, както бе очаквал да я види онази първа нощ, когато бе дошла при него, и сега тръгна към нея без колебание.
Малик стрелна със странен поглед Хасим, като осъзна това, което му бе казано:
— Сигурен ли си?
— Знам, че е трудно за вярване, но е така — потвърди Хасим. — Отидох при Серад, за да обсъдим неприятностите, които си имал с Мухамед Ибн Аббас, и тогава научих, че е взел една от англичанките и е тръгнал към пустинята.
— Взел е жена в пустинята…
Емирът поклати невярващо глава, преди да отбележи:
— Мисля, че другият ми син се е влюбил.
— Мисля, че си прав — усмихна се многозначително Хасим.
— Време му е. Знаеш ли кога ще се върне?
— Тази нощ — отвърна Хасим.
— В такъв случай ще отложиш отпътуването дотогава, но не по-късно. — Изражението му стана сериозно при мисълта за стария му враг Мухамед и заплашителните вести, засягащи дейността му.
Алмира побърза да потърси господарката си, за да й съобщи новините, които току-що бе чула, защото знаеше колко е загрижена Раби за племенника си и пленничките.
— Сигурна ли си в това? — попита Раби с мрачно изражение при разказа за постъпката на племенника й.
— Да, Раби.
— Разбирам. — С тъга осъзна, че думите на предупреждение не са подействали на Серад, както се бе надявала, и това я изпълни с отчаяние.
— Трябва да се върнат тази нощ от пустинята.
— Благодаря, Алмира.
— Има нещо друго, Раби.
— Да?
— Чух също така, че Малик е планирал да изпрати Серад на път заедно с Хасим още днес и че ще бъдат далеч за повече от седмица.
Раби замислено присви очи, проумявайки какво й казва прислужничката и какво трябва да направи.
— Алмира… възможно ли е? — Нямаше нужда да продължава, защото Алмира разбра какво мисли господарката й.
— Свързах се с когото трябва.
— Тогава да действаме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Двадесет и осма глава
Серад и Тори се върнаха в града по тъмно и тя с удоволствие отиде в харема, за да се изкъпе и смени дрехите си, а Серад се оттегли в своите покои. Там той намери слугата, който го очакваше, за да му предаде, че леля му се нуждае от него. Първата му мисъл бе, че е болна и той веднага тръгна.
Раби бе разтревожена. По време на предишния им разговор тя му се скара за неговото поведение и почти бе склонна да му каже цялата истина за тяхното оставане в Алжир през всичките тези години. Когато чу за държането му с младата пленничка, тя разбра, че трябва да му разкрие всичко. Изпрати Алмира при него с молба да я посети веднага щом се завърне и сега го очакваше.
Безпокоеше се, че Серад не обръща внимание на думите й и затова бе нервна относно това, което искаше да му каже. Заплахата на Малик, че ще ги раздели и страхът, че Ейвъри може да открие, че са живи я бяха принудили да мълчи през всичките тези години. Никога не бе забравила и за миг жестокото предателство на брат си. Осъзнаваше, че Ейвъри може да е в Лондон в момента и да живее охолен живот. Ако това беше така в действителност, тя и Серад щяха да се изложат на опасност, ако се завърнеха там.
Завръщането в Англия при семейството обаче бе нещо, което Раби знаеше, че никога няма да се случи. Серад беше много щастлив в Алжир. Като син на емира и известен корсар Серад имаше всичко, което един мъж би желал да притежава. Бе заприличал на истински алжирец, но дори и така в сърцето й той завинаги си оставаше Александър. Въпреки че я болеше от тази мисъл, тя се съмняваше, че титлата и наследството в Англия ще бъдат нещо привлекателно за него. Все пак Раби знаеше, че времето за пълно откровение е настъпило. Трябва да му каже всичко — ако не заради него, поне заради момичето, което държи в плен.