— Лельо Раби? — Серад се успокои, когато я откри на любимото й място в градината. — Добре ли си?
Раби не отговори, а само се обърна и го погледна. Беше свикнал да вижда любов, одобрение, привързаност в очите й и тъгата, която видя сега в погледа й, го разтревожи.
— Чувствам се чудесно — отговори бавно тя. — Извиках те, защото е време да поговорим… Много сериозно.
Серад застина. Не помнеше някога да се е държала така.
— Какво имаш предвид, лельо Раби?
— Искам да знаеш, че ти си Александър Уейкфийлд, бъдещият херцог на Хънтингтън — бързо изрече Раби, — и не мога да изразя колко разочарована съм от това, което си направил.
— Александър… — Името докосна струна в сърцето му. Спомняше си отделни неща, но знаеше, че и много е забравил. Все пак вече бе голям мъж, капитан на кораб. Животът му в Алжир бе хубав. Защо трябваше да мисли за миналото? Животът е тук и сега. Болеше го от нападките на леля му и той трябваше да се защити.
— Какво съм направил или не, не те засяга.
— Не, засяга ме! — отвърна Раби. Той все още бе неин племенник, тя го бе отгледала. — Никога не съм мислила, че ще постъпиш с някой друг така, както постъпиха с мен.
Серад я погледна учудено.
— Не разбирам?
— Преди двадесет години бях млада и невинна. По онова време живеех в Хънтингтън с теб и дядо ти. Беше чудесно и спокойно време. Бях сгодена за лорд Джералд Ратклиф — мъжа на моите мечти, мъжа, когото обичах.
— Защо ми казваш това? — попита внимателно той.
— Защото е време да чуеш истината.
— Истината? Не разбирам!?
Раби му разказа всичко. Започна с предателството на Ейвъри и как се озоваха на борда на кораба на път за Франция. Разказа му и как Мухамед ги бе пленил и довел като затворници в Алжир, а после ги бе предал на Малик. Когато спомена за опита им за бягство от палата, след като бяха дадени като част от плащането на годишния данък, очите й заблестяха.
— След като Малик ни намери и ни доведе обратно тук, той ни забрани да използваме нашите истински имена и да говорим за миналото. Каза още, че ако го направя, ще ни раздели и аз повече никога няма да те видя. Това бе заплаха, която приех много сериозно и дори сега, когато ти разкривам всичко, поемам огромен риск, но чувствам, че е дошло време, когато трябва да говоря открито. Не мога да ти позволя да разрушиш живота на младата жена, която държиш в харема си, а ти несъмнено ще го направиш, ако не й позволиш да се прибере у дома при семейството си. Трябва да я освободиш, Александър. Трябва! — Раби нарочно използваше английското му име, за да му въздейства по-силно.
— Наистина ли си била толкова нещастна с Малик? Наистина ли толкова ти е тежал съвместният ви живот? — попита той и очите му потъмняха. Винаги бе мислил, че Малик е честен и достоен мъж и този разказ за неговото безжалостно държане бе смущаващ.
— Не… не. Малик винаги се е отнасял към мен с внимание и уважение. Но това, което искам ти да разбереш, е, че просто нямах избор. Бях принудена да се откажа от моя живот…
— Тогава ти си нещастна — заключи той.
— Не. Аз не съм нещастна, но кой знае как бих живяла, ако ми беше позволено да се прибера у дома. Разбираш ли ме? Моят живот, семейството ми и свободата да избирам бъдещето си ми бяха отнети брутално. Щастието ми бе откраднато и никога повече не ми бе позволено да си го върна обратно. — Очите й отразяваха копнежите на душата й и тайната сърдечна болка, с която бе живяла през тези години. Бе останала в харема на Малик като негова любовница, но винаги бе отказвала на предложенията му за женитба, защото вярваше, че сърцето й все още принадлежи на Джералд.
Серад погледна в очите й и те го изпълниха с противоречиви чувства. Той желаеше Тори. Не искаше да я освободи. Но все пак историята на леля му му разкри другата страна на ситуацията. И това как действията му могат да причинят много болка и страдание. Бе смутен. На връщане от оазиса си мислеше, че животът му е чудесен. Тори бе дошла при него по свое желание и те се любиха страстно, без никакви граници. Сега всичко се промени.
— Значи ти никога не си обичала истински Малик? — предизвика я той.
— Не разбираш ли? Друг избираше моя живот. Никога не ми бе дадена възможност да реша сама — отговори бавно тя.
— Това наистина ли е толкова ужасно?
— Клетката, златна или не, все пак си остава клетка. Сега няма да говорим за мен. Прекалено късно е вече. Но все още остава Тори. Пусни я. Позволи й да се върне при семейството и бъдещето си. Каквото си направил, е грешка… ужасно голяма грешка.