— Разбирам и ти благодаря.
Тори се върна обратно с тихи и предпазливи движения. Потърси Джоунс и я събуди внимателно.
— Мис Виктория! Какво има?
— Ш-ш-шт… — Тори долепи пръст до устните си. — Говори тихо. Отвън има една жена, която каза, че иска да ни помогне да избягаме.
— Какво?
— Чака ни в двора, но трябва бързо да се облечем.
— Отиваме си вкъщи?
— Така казва. Хайде, трябва да тръгваме, докато все още има възможност.
Джоунс навлече дрехите си и последва Тори в спалнята й, където тя облече робата си. После се промъкнаха през харема към градината, където ги чакаше тайнствената жена.
Алмира се бе скрила в храстите и когато видя жените да се появяват, излезе, за да ги посрещне.
— Стойте близо зад мен и не се оглеждайте. Дръжте главите си колкото може по-наведени. Не сте забравили нищо, нали? — попита ги тя, докато бавно се измъкваха от къщата.
Тори погледна за последен път назад. Помисли си колко щастлива бе, когато се върна от пустинята, и за болката, с която бе заплатила дързостта си да мечтае.
— Не, не съм забравила нищо — отговори спокойно тя. Но когато потънаха в нощта, си мислеше дали не е оставила сърцето си там.
Изминаха четири дни, откакто „Ятаган“ отплава от Алжир, и Серад и Хасим бяха сигурни, че приближават Мухамед и неговата банда главорези. Екипажът на „Ятаган“ с нетърпение очакваше битката, защото всички обичаха Малик и искаха да му покажат своята преданост. Със скорост и устрем те преброждаха моретата, където Малик предполагаше, че Мухамед прави своите набези. Късно следобед бяха възнаградени за своите усилия, когато забелязаха другия кораб.
Заповедите на Серад бяха бързи и кратки в подготовката за атака. Платната бяха опънати и курсът определен. Скоро настигнаха вражеския кораб и битката започна. Битката бе яростна и страшна. Когато димът се разсея, видяха, че корабът на Мухамед е разбит и бавно потъва. Падна мрак и затрудни усилията им да открият оцелели. С идването на утрото не бе останало нищо, което да отбележи гроба на Мухамед.
„Ятаган“ също бе понесъл някои поражения в битката и въпреки че щяха да се приберат много по-бавно, настроението на борда беше добро. Хасим бе доволен от изхода на битката и знаеше, че баща му също ще бъде удовлетворен от вестта, че най-върлият му враг е убит.
Серад се почувства така, сякаш огромна тежест падна от раменете му и прие истината за чувствата си към Тори. Но в същото време бе дори и по-объркан, защото думите на леля му все още звучаха в съзнанието му. Ако обичаше Тори — а той знаеше, че това е така, — как би могъл да не направи всичко за нея? Ако я обичаше, трябваше да е достатъчно почтен, за да й позволи сама да вземе решение за живота си.
— Тарик! Има ли начин да ускорим ремонта на „Ятаган“, така че да стигнем Алжир по-бързо? — попита Серад. Сега, след като бе взел решение, цялото му същество сякаш гореше. Знаеше, че сигурно няма да може да пристигне при Тори достатъчно бързо. Съжаляваше, че е бил толкова груб към нея, преди да замине, и знаеше, че първото нещо, което ще направи, е да й се извини. Но това нямаше значение, най-важно бе да я види, да я прегърне и да й говори за любовта си.
— Правим каквото можем, Серад — отговори приятелят му. — Откъде това странно желание да се върнеш по-бързо вкъщи?
— Да, братко. Възможно ли е да има някаква специална причина, поради която бързаш да се върнеш обратно? — попита Хасим, присъединявайки се към стоящите до щурвала мъже.
— Би могло да се каже — отвърна Серад с лека усмивка.
Тарик и Хасим бяха изненадани от промяната в настроението му. Преди час Серад бе навъсен. Сега изглеждаше в добро настроение.
— Какво се случи, след като слезе на долната палуба, та твоето настроение така се промени?
— Случи се това, че взех решение и единственото нещо, което трябва да правя, е да го следвам.
— Решение за Тори? — попита Хасим.
Той кимна.
— Аз я обичам и реших да я помоля да ми стане съпруга.
— Тя е чудесна жена — намеси се Тарик, като си спомни колко прекрасна изглеждаше онази вечер, когато се втурна неканена в покоите на Серад. — Малко е своеволна, но и ти си мъж, достоен за предизвикателството.
— Сигурен съм, че е — съгласи се Хасим.
Двадесет и девета глава
Ома и Зена обезумели търсеха Тори и Джоунс, когато откриха изчезването им на сутринта, след като Алмира ги бе извела тайно от харема. Другите прислужници на Серад също се включиха, но напразно. Двете жени бяха изчезнали от града без следа и Ома и Зена знаеха, че ще имат неприятности, когато Серад се върне и разбере. Не грешаха.