Тори и Джоунс едва повярваха, когато забелязаха бреговете на Англия. Бяха се завърнали у дома. Облекчението им бе огромно и не бяха сигурни дали да плачат, или да се радват при вида на родната земя.
— Какво ще правим, когато стигнем пристанището, мис Виктория? — попита Джоунс.
— Добрите свещеници ни дадоха достатъчно пари, за да наемем превоз, Джоунс, така че мисля да напуснем кораба веднага и да отидем в къщата на дядо ми.
— Но ако той не е там?
— Няма значение. Винаги има прислуга в къщата, дори и когато той не е в Лондон, сигурна съм, че ще ни кажат как да го намерим.
Вълнение прониза двете жени в очакване корабът да бъде закотвен и стълбата спусната. Наеха карета без затруднение, която бързо ги отведе далеч от неприятния палубен живот.
Преминаха през града и по пътя към къщата на маркиза сълзите напираха в очите им. Бяха вкъщи! Бяха спасени!
— Джоунс, не мога да повярвам, че сме тук! Сега всичко изглежда нереално. Сякаш се е случило с някой друг… — Тори обърна изпълнените си със сълзи очи към компаньонката си.
Джоунс можеше да види как пленничеството беше оставило своите следи върху младата жена и се протегна, за да хване ръката й и да й вдъхне увереност.
— Скъпа моя, ти се справи прекрасно. Аз съм горда с теб… много горда.
Тори рязко пое въздух при мисълта за Серад. Бе се опитала да не мисли за него, да изтрие спомена за приказните дни в пустинята, и бе успявала досега. Вгледа се навън през прозореца на каретата, възприемайки всичко, което бе познато за нея, чувствайки как отново е лейди Виктория Лорънс. Все пак, макар че почувства своето истинско завръщане, една част от нея щеше завинаги да остане Тори.
Сякаш измина цяла вечност, преди каретата да спре пред величествената триетажна тухлена къща на маркиза. Кочияшът отвори вратата. Тори бързо слезе и се спусна към стъпалата. Джоунс остана да благодари и плати на мъжа и след това бързо последва развълнуваната си господарка.
— Мис Виктория, не се държите като дама! Една лейди никога не тича и никога… — укоряваше я тя, изкачвайки стълбите.
— Дядо! — Тори плачеше и чукаше по вратата. Влетя през портала в момента, в който неподозиращият слуга отвори.
Алфред бе в салона заедно с група стари приятели, когато чу суматохата в предната зала. Тъкмо бе станал от креслото си, за да види каква е причината, когато чу неговата любима внучка да го вика. Застина от учудване, но неприятните емоции отстъпиха на радостта, когато Тори се появи на вратата.
— Виктория!? Боже мой, дете, това ти ли си?
— О, дядо! Ние сме вкъщи — най-после сме у дома! — извика тя. Чувстваше се, сякаш бе малко момиче, когато попадна в топлата му любеща прегръдка. Изглеждаше, сякаш нищо не се е променило в този момент, но сърцето й знаеше, че всичко е различно.
Малик получи съобщението от капитана на търговския кораб и веднага го повика в двореца си. Искрено се надяваше, че мъжът е сгрешил. Но след като разговаря с него, разбра истината: Серад заедно с кораба и екипажа си били пленени от англичаните и са на път към затвора. И вероятно към смъртта. Малик бе изпълнен с болка и знаеше, че трябва да каже новините на Раби, преди тя да е разбрала от мълвата в двореца, а това не бе нещо, което очакваше с нетърпение. Изпрати да я повикат и тя пристигна в личните му покои.
Раби бе изненадана от неочакваното повикване, защото го виждаше рядко през деня. Без да се бави, тя се подчини.
Любопитството, с което влезе в стаята, се превърна в безпокойство, когато видя изражението му.
— Да, Раби. Имам новини.
— Какви? Нещо лошо?
— Серад…
Тя пое дълбоко въздух:
— Серад?
— Има свидетел, който е видял „Ятаган“ да плава под британски контрол по пътя към Англия зад въоръжена фрегата. Очевидно е понесъл значителни поражения. Имам всички основания да мисля, че Серад и хората му се намират в ръцете на английското правителство…
— О, боже! — Тя повдигна измъчено очите си към него. Съзнанието й трескаво търсеше начин, по който можеше да помогне. Имаше само един път и тя знаеше какво трябва да направи.
— Малик! — Изрече името му с прочувствена молба. — Аз мога да спася Серад.
— Как?
— Трябва да ми позволиш да се върна в Англия. Ако стигна дотам навреме, мога да му помогна.
Малик я погледна. Отначало очите му бяха студени. Чудеше се как дръзва изобщо да повдигне този въпрос, който бе заповядал да не се повдига никога.
— Не!
— Малик! Серад ще умре, ако не отида и не им кажа каква е неговата истинска самоличност! Трябва да ми позволиш да го спася! Трябва! — Сълзите й бяха искрени и тя стоеше пред него, както никога през тези двадесет години.