— Тогава ще трябва да побързаме. Не искам да се случи нещо лошо на Серад.
— Значи сте станали добри приятели.
Хасим кимна с глава.
— Ти беше прав, татко. Сега, когато го познавам, го харесвам. Той е храбър и умен за дете на седем години.
Малик едва не се засмя при забележката на Хасим за възрастта на Серад, тъй като самият той бе твърде млад.
— Да се надяваме, че ще бъдат достатъчно умни, за да не си навличат неприятности, докато ги открием.
— Не ми изглеждаш много ядосан — отбеляза момчето.
— Ядосан съм, но се и тревожа за тях.
— В такъв случай ти също ги харесваш?
— Прав си — призна Малик пред сина си. — Искам те да останат да живеят при нас.
— Това ме радва.
Не казаха нищо повече, докато насочваха конете си по улиците, водещи към пристанището.
Катрин хвана Алекс по-здраво, когато навлязоха в района на пристанището. Добродетелните алжирски жени никога не биха дръзнали да се разхождат на такова място и тя усещаше погледите на мъжете върху себе си, докато вървяха по улиците. Като се молеше да са в безопасност, Катрин се взираше в лицето на всеки мъж, когото срещаха, с надеждата да открие едно, което е достатъчно състрадателно, но всички я гледаха с подозрение.
Неочаквано, сякаш изникнала от нищото, груба ръка я сграбчи за лакътя отзад и тя насила бе обърната с лице към най-големия и най-грозния мъж, когото някога бе виждала. Имаше топчесто, подобно на пай лице. Очите му гледаха студено, бяха изцъклени и черни, а малкото зъби, които имаше, бяха позеленели и изгнили.
— Пусни ме! — заповяда му тя. — Как смееш да ме докосваш!
Алекс бе изпуснал ръката й, но продължаваше да се държи за полите на роклята й.
— А, значи говориш английски, така ли? Предположих, че не си от местните. Нито една порядъчна жена няма да дойде тук.
— Търся един човек.
— Е, ето че го намери. Името ми е Граймс — захили се похотливо насреща й той.
Отчаяна, Катрин реши да се позове на чувството му за чест.
— Мистър Граймс, дойдохме тук, защото се нуждаем от помощ. Ще ни помогнете ли? — Недвусмислено погледна надолу към Алекс, така че този страховито изглеждащ човек да обърне внимание на факта, че е с дете. — Трябва да напуснем Алжир. Трябва да се върнем в Англия.
— Да предположим, че аз мога да ви върна, какво ще спечеля от това? — попита уклончиво той, а лигите едва не започнаха да се стичат от устата му, докато я оглеждаше. Макар че виждаше само очите й, можеше да каже, че си я бива, мръсницата, дори като я гледаше в широкото облекло на жените от Северна Африка.
— Сигурна съм, че ще получиш богато възнаграждение, ако успееш да ни качиш на някой кораб, отплаващ за Англия. Трябва на всяка цена да се върнем вкъщи. — Наблюдаваше лицето му и когато то не стана по-мило, тя се изплаши, че той може би само си играеше с нея и нямаше абсолютно никакво намерение да им помогне.
— И кой точно ще даде парите?
— Баща ми. Той е херцог Хънтингтън.
— А моят е Негово височество престолонаследникът — присмя й се той. Без да пуска ръката й, започна да я влачи след себе си. — Хайде. Ела да пийнем по едно питие и да обсъдим по-подробно това.
— Какво правиш? Свали ръцете си от мен! Къде ме водиш? Не искам да пия — съпротивляваше се Катрин, забила пети в земята и внимаваща да не изпусне Алекс.
— Разбира се, че искаш. Ще те поуспокои. После можем да поговорим повече и да плануваме какво трябва да се направи, за да те измъкнем оттук — продължаваше да я влачи той и жадно облиза устни, когато се взря в разширените от страх очи над долната част на хайка.
— Никъде няма да ходя с теб — каза Катрин. — А сега ме пусни!
Нейните думи само вбесиха мъжа. Той я сграбчи за рамото с намерение да я принуди да тръгне с него, но по една случайност хвана хайка и го издърпа от главата й. Погледът му я обходи с нескрит интерес, преди отново нетърпеливо да я повлече след себе си.
— Идваш с мен! Да тръгваме… — Искаше я. Тя беше красива… и руса.
— Казах не! — започна неистово да се бори с него Катрин. — Никъде няма да ходим заедно!
— О, да, ще дойдеш! — И я зашлеви с такава сила, че главата й се отметна назад.
Алекс се хвърли срещу мъжа, но той лесно се освободи от момчето, сякаш то бе някакво досадно насекомо.
— Не! — извика Катрин, помислила, че племенникът й се бе наранил и неочаквано изпитала страх за собствения си живот. Опита се да се отскубне, за да отиде при Алекс, но мъжът я държеше здраво. Той продължи да я влачи против волята й, като насила я разделяше от момчето.
— Млъкни! — озъби се той и се отдръпна леко назад, за да я удари повторно, но шумът от препускащи конски копита го накара да спре. Вдигна очи и видя Мансур, който препускаше с всички сили към него. На гърба на коня видя един воин да размахва страховито ятагана си. Неописуем ужас прониза Граймс и надавайки вик, блъсна Катрин и се втурна да бяга. Но вече бе много късно. Извитото острие на ятагана изсвистя с безпощадна скорост и сложи край на едно окаяно съществуване.