Дейвид присви очи, за да огледа по-добре спасителката си в тъмната карета. Тя се бе облегнала назад, но той успя да различи нейната внушителна осанка.
— Благодаря — каза той и с лекота се качи при нея.
— Може да затворите вратата.
Дейвид я послуша и седна срещу й. Вече можеше да я огледа по-добре и разбра, че първоначалното му впечатление е правилно. Макар и с няколко години по-голяма от него, тя бе една прелестна жена. Също така осъзна, че никога не бяха се срещали. Не я познаваше изобщо и се учуди защо го бе спасила от затвора.
— Познавам ли ви? — попита той и наруши настъпилото мълчание.
— Не — вяло отговори Вивиан, наслаждавайки се на мисълта, че подобно на някой силен хищник, щеше да се нахвърли върху жертвата си, — но аз ви познавам.
— Не ви разбирам. Откъде ме познавате? Защо идвате да ме освободите от затвора? Какво им казахте?
Вивиан нехайно сви рамене.
— Че сте прекарали цялата нощ с мен и че не е възможно да сте били с момичето.
— Но нали имаше свидетели, които са ме видели в кръчмата с нея, и аз наистина бях там.
— Имам свидетели, които са ви видели с мен.
Тези думи поразиха Дейвид и той присви очи. Несъмнено целеше нещо, щом го освобождаваше с лъжа.
— Какво искате от мен?
— Ще ви направя едно предложение, господин Маркъм — студено отвърна Вивиан.
— Какво предложение?
— Да речем — делово. Имам свободно място за актьор. Търся млад мъж с черти като вашите — висок, тъмнокос, красив… — Тя се наведе напред, за да види по-добре очите му. Силно се развълнува, когато откри, че са сиви — точно като очите на Александър. На прекрасните й устни се появи злорада усмивка. — И сивоок. Още от началото знаех, че сте подходящ за ролята.
— Почакайте. Това е малко объркващо. — Дейвид не знаеше коя е тази жена и какво желаеше. — Твърдите, че ме познавате и сте дошли да ме освободите от затвора, за да изиграя желана от вас роля?
— Предчувствах, че сте схватлив — отвърна тя с известно лицемерие. — Искам да заемете мястото на моя изчезнал син.
— На вашия син? Но защо? — попита той с недоумение.
Вивиан се засмя ехидно.
— За пари, разбира се. На карта е заложено голямо богатство и ако не намеря наследника — сина ми Александър, — ще загубя всичко.
— Къде е синът ви?
— Преди осемнадесет години изчезна в морето, но не открихме тялото му. Продължаваме да го търсим, но шансовете да го намерим са нищожни. А херцогът е стар и болен. Ако умре без наследник, херцогството ще премине в ръцете на някакъв далечен роднина. Аз искам парите и титлата и ще ги получа чрез вас.
— Нима вие сте роднина на херцога? — Дейвид беше изумен.
Първоначално тя замълча, но после уверено продължи:
— Позволете ми да се представя. Казвам се Вивиан Уейкфийлд. Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, е мой свекър.
Дейвид пребледня. Независимо от това, че беше роден и отгледан в Америка, бе чувал за английските благородници и за огромните им богатства.
— Сигурно се шегувате?
— Не, говоря съвсем сериозно — отвърна тя. — Гледах ви на сцената, Маркъм. Убедена съм, че ще се справите.
— Какво точно трябва да направя? — Достойнството не му позволяваше да приеме веднага.
— Ще отидем заедно в Англия, където ще ви представя под новото ви име. Ще разказвате, че като дете сте били заловен от пирати и продаден в робство, но най-после сте успели да избягате по море. След това сте дошли в Америка, където по чудо хората, на които съм била възложила да ви издирват, са ви намерили и така сме се срещнали. Трогателна история, нали?
— Да, но това не е ли незаконно?
Вивиан го прониза с убийствения си поглед.
— Господин Маркъм, веднага мога да променя показанията си и да призная, че излъгах. За нула време ще ви тикна обратно в затвора. Ясно ли ви е?
— Напълно.
— Добре — усмихна се тя. — Всъщност всичко е много просто. Ще живеете в разкош и ще разполагате с повече пари, отколкото може да похарчите до края на живота си.
— Ще разполагам с пари? — повтори той думите й и се замисли за дълговете на баща си.
— Да, но аз ще ви ги отпускам — сряза го Вивиан. — Официално вие ще получите парите, но в действителност те ще бъдат мои. Ако се споразумеем, веднага ви обещавам, че до края на живота ви няма да ви липсва нищо.
Досега Дейвид бе постигал всичко с труд и честност. Мисълта да ограби богатството на херцога го стресна. Ако откажеше, тя щеше да изпълни заплахата си, а това би го погубило. Щяха да го обесят за престъпление, което не е извършил. Страхуваше се, че лейди Уейкфийлд знае твърде много неща за него, без той да я познава изобщо. После реши, че това не е от значение. Единствената възможност беше предложението й. Като погледна нещата от добрата им страна, Дейвид си помисли, че вън от затвора би могъл да намери човека, убил момичето, и да докаже своята невинност. Струваше си да опита.