— Какво ще кажеш? — попита я Дейвид и се приближи.
— Мисля, че изглеждаш великолепно, Александър — отвърна тя. — Гордея се със син като теб. — Следващите й думи бяха предназначени само за него: — Остава ни само едно изпитание, за да постигнем целта си.
— Дядо? — попита той.
— Да, дядо ти.
— Не мога да понасям това проклето чакане — оплака се на Далтън вече седемдесет и две годишният Едуард, който седеше в едно кресло в спалнята си и през прозореца наблюдаваше пътя пред замъка. Краката му бяха завити с одеяло, за да не настине, а на тоалетката до него имаше бутилка със сироп, който докторът му бе предписал да пие три пъти дневно, за да подсили разклатеното си здраве и да повдигне духа си. И двамата знаеха, че вестта за появата на Александър му бе помогнала повече от всяко лекарство. Преди това животът му бе омръзнал, но сега пак виждаше смисъл в него.
— Близо двадесет години очаквам този миг, а ето че последните няколко часа ми се струват по-дълги от всякога.
— Разбирам ви напълно, Ваша Светлост — каза съчувствено остарелият Далтън и застана до него. Заедно с херцога бе изстрадал болезнената загуба на лейди Катрин и малкия Алекс и сега изгаряше от нетърпение да види момчето. Мъчно му бе за лейди Катрин, но и той бе прочел обяснението на Таунсенд за сполетялата я участ.
— Не може да ми излезе от ума… — Едуард погледна своя прислужник и Далтън успя да долови сянка на съмнение в очите му.
— Как лейди Вивиан успя да го открие след толкова много време, а вие не можахте? — продължи мисълта му Далтън.
— Точно така — тъжно каза херцогът. — Никога не престанах да се надявам, но…
— Всичко ще е наред, Ваша Светлост. Нали сър Таунсенд изпрати човек да проучи въпроса?
Едуард кимна утвърдително.
— Според него Вивиан не лъже.
Едуард се сети за доклада на Хенри, който потвърждаваше всичко и подчертаваше неуморните усилия на Вивиан да намери Александър. Тя се бе преместила в Америка, за да бъде по-близо до следователите, наети от нея. Те открили бъдещия херцог и го срещнали с майка му. Това бе трогателна история за всеотдайната и безгранична любов на една майка. Но Едуард все още се съмняваше в истинските подбуди на снаха си. Той я подпомагаше финансово, защото тя принадлежеше към семейството, и се радваше, че не бе опетнила името Уейкфийлд. Въпреки това херцогът никога не изпита нежни чувства към нея и беше убеден, че Вивиан също не го обича.
— В такъв случай днес е празник. Ваша Светлост.
Потъналият в мрачни мисли херцог изглеждаше много стар, но при думите на Далтън лицето му светна. Усмивката му и възвърналият се блясък в очите му го правеха по-млад. След изчезването на Катрин и Александър Далтън остана единствената му утеха. Понякога Едуард се чудеше дали би се справил без него.
— Имаш право, Далтън. Щом хората на Таунсенд твърдят, че е вярно, значи наистина е така. Той е много старателен и аз безрезервно му вярвам. Ще вдигнем голям празник, когато внукът ми се върне. — Дълго сподавяни сълзи замъглиха погледа на Едуард, но той побърза да ги изтрие.
— По дяволите, човече, защо се бавят толкова! — извика, за да прикрие чувствата, бушуващи в него, и отново се обърна към прозореца в очакване на Александър.
Каретата на херцога се носеше от Лондон към имението Хънтингтън. Вивиан седеше до Александър, а сър Хенри Таунсенд заемаше мястото срещу тях. Тя бе нервна, но даваше да се разбере, че състоянието й се дължи на вълнението от завръщането на сина й в родния дом, а не на страха, че Дейвид може да бъде изобличен.
— Толкова се вълнувам, Алекс — сподели тя и му се усмихна майчински. — Нямам търпение да видя изражението на дядо ти, когато те види. Той ще бъде толкова щастлив…
След като насълзи очите си достатъчно за случая, Вивиан кокетно ги избърса с дантелена кърпичка.
Дейвид изпълняваше своята роля безупречно. Изглеждаше едновременно нервен, притеснен и възбуден.
— Дали ще ме познае? — попита той и погледът му зашари между адвоката и Вивиан. — През изминалите години се промениха доста неща. Аз също съм…
— Не се притеснявай — успокои го тя и го потупа по ръката. — Дядо ти ще те познае веднага. Толкова много приличаш на баща ти…