— Няма да се бавя, лейди Вивиан. Може би Негова светлост желае да остане насаме с вас за известно време.
Вивиан го дари с очарователна усмивка.
— Благодаря, сър Хенри. Това е много любезно от ваша страна.
Далтън поведе Вивиан и Дейвид по широкия коридор към кабинета на херцога. Дейвид с мъка се овладяваше да не оглежда заобикалящата го обстановка. Вивиан му бе описала бляскавия разкош на замъка, но той го бе подценил в съзнанието си. Цялото обзавеждане — от обюсонските килими по пода до кристалните полилеи и портретите на предците на херцога — издаваше добър вкус, богатство и приемственост. Вече разбираше огромното желание на Вивиан да наследи имението и парите.
Дълбоко в съзнанието си Дейвид почувства угризения и си помисли, че никога няма да бъде истински Уейкфийлд, но бързо се отърси от това хрумване. Съсредоточи се върху предстоящата среща, защото осъзнаваше важността й. Трябваше да убеди херцога, че е Александър. Припомни си всички уроци на Вивиан: за семейната история, за израженията и обноските, характерни за Александър като дете, за огромната любов на херцога към внука му. Макар да бе уверен в себе си, Дейвид беше нащрек. Когато Далтън спря и почука на една врата, той разбра, че е дошло време да действа. Пое дълбоко дъх и се приготви да посрещне бъдещето, предопределено за него от Вивиан.
Едуард видя каретата пред входа и едва успя да овладее силните си чувства. Бе едновременно изплашен и развълнуван. Приковал поглед върху вратата на кабинета си, Едуард очакваше през нея да влезе момчето, което доскоро смяташе за мъртво.
За него срещата с Алекс след толкова много години щеше да бъде най-щастливият миг в живота му… освен ако този младеж не се окажеше самозванец. Херцогът се ядоса на недоверчивостта си и се намръщи. Независимо от писмените доказателства на Вивиан, той все още имаше известни съмнения. Тогава Едуард реши да следва инстинктите си, които щяха да му покажат дали този младеж е Алекс или не. Беше сигурен в това.
В коридора се чуха стъпки и херцогът се разтрепери. За да не се издаде, стисна с ръце одеялото в скута си. Скоро… много скоро.
Далтън почука на вратата.
— Ваша Светлост, лейди Вивиан и лорд Александър са тук.
— Нека влязат, Далтън — отвърна той, без да откъсва очи от вратата.
Старият прислужник отвори широко вратата, за да направи място на двамата да преминат.
— Вивиан… — промълви херцогът, когато тя се приближи до него. Забеляза, че е все още така красива и чужда. Усмивката на устните и миловидното изражение на лицето й не можеха да прикрият коравосърдечния й характер.
Вивиан не бе виждала свекър си от много години и болнавият му вид я шокира. Явно дните му на този свят бяха преброени. При тази мисъл Вивиан изпита задоволство от плана си. Не издаде изненадата си. Наведе се и го целуна по набръчканата буза.
— Радвам се да ви видя отново, Ваша Светлост — каза тя. После се изправи и развълнувано продължи: — Доволна съм, че днес ви нося добри новини. Наетите от мен хора най-после успяха да открият Александър. Още ми е трудно да повярвам, че Алекс — единственият ми спомен от Ейвъри — се върна. Александър, ела да поздравиш дядо си. Отдавна не сте се виждали.
Херцогът извърна своите проницателни сини очи към високия младеж, застанал малко по-назад от Вивиан, и го прониза с поглед. Дъхът му спря, тъй като тъмнокосият и сивоок Алекс би изглеждал точно така сега. Макар да призна изумителната му външна прилика с Ейвъри, Едуард все още не можеше да го приеме безрезервно.
— Радвам се да те видя, момчето ми — бавно изрече херцогът и се усмихна.
— Дядо… — отвърна Дейвид, а в очите му се четяха топлина и обич.
Дейвид понечи да приклекне до стареца, но Едуард го възпря и се опита да стане. Едва когато на помощ му се притече Далтън, той успя да се изправи на крака и погледна Дейвид в очите. Младежът не се изплаши от сериозния му поглед. Бяха изминали почти деветнадесет години, откакто херцогът бе видял внука си за последен път, и Дейвид не се изненада от щателното оглеждане. Беше възможно най-добре подготвен за тази среща. Вивиан го бе предупредила за недоверчивостта на стареца и той мълчаливо отвърна на погледа му в очакване на неговата реакция.
Вивиан също изглеждаше спокойна. Тя не се изненада от колебанието на херцога, макар да се бе надявала, че той ще приеме „Алекс“ веднага. Бъдещето на херцогството бе заложено на карта и очевидно старецът щеше да си помисли добре, преди да вземе крайно решение.
— Радвам се, че се върна — каза Едуард и разтвори широко обятия, за да прегърне младия мъж. Насъбраното напрежение се стопи.