Дейвид пристъпи към дядо си и се хвърли в прегръдките му. Изведнъж усети уязвимостта на стареца и изпита чувство на срам. Херцогът изобщо не изглеждаше грубиян, какъвто го бе обрисувала Вивиан, и Дейвид се упрекна, че се забърка в измамата. Окончателно осъзна, че ако всичко вървеше по плана, той щеше да бъде принуден да носи името Александър Уейкфийлд до края на живота си. Дейвид Маркъм бе мъртъв или щеше да е мъртъв, ако се опиташе да оживее отново. Сега беше Александър Уейкфийлд и по думите на Вивиан — никой не можеше да докаже противното.
— Липсвахте ми, дядо — развълнувано каза Дейвид и си представи, че пред него стоят мъртвите му родители.
— Беше едва на седем години… когато изчезна — промълви Едуард и го пусна. После бавно седна в стола си.
— Знам. Забравил съм много неща, но си спомням за вас. — Изведнъж му се прииска наистина да е така.
— Седни и ми разкажи какво се случи. Интересувам се най-вече от Катрин и баща ти — подкани го той.
Дейвид започна да разправя старателно скалъпената от Вивиан история. На някои места се впускаше в подробности, а на други говореше по-общо, точно както го бе учила тя, докато най-после свърши.
— Значи са ви нападнали пирати — умислено отбеляза Едуард. Макар да не се усъмни в думите на младежа, нещо в тях го притесняваше и той не повярва веднага на тази история. Милостивият господ знаеше колко много желае това момче да е Александър, но съмнението не му даваше мира. — Едно време пиратите ти харесваха.
— Не и сега — отвърна Дейвид категорично.
— Естествено — каза херцогът с усмивка. — Далтън, готова ли е закуската?
— Да, Ваша Светлост. Сър Таунсенд ви очаква в трапезарията и ако желаете, може да се преместите там.
Прислужникът се притече на помощ на херцога, но Дейвид го изпревари.
— Далтън, имате ли нещо против аз да му помогна?
Разбраха се с поглед и Далтън великодушно отстъпи. Едуард одобрително погледна Александър и се облегна на силната му ръка, за да измине така краткото разстояние до трапезарията.
Следващите няколко часа преминаха в разговори и всеки изминат миг правеше на стареца все по-голямо впечатление. По-късно измореният херцог се извини и се оттегли в стаята си, за да си отпочине преди вечеря.
— Ваша Светлост… — започна Далтън с известно колебание, щом останаха насаме. — Май не сте напълно сигурен, че този младеж е нашият Александър. Тревожи ли ви нещо? Аз мисля, че е той.
— Не знам, Далтън. Не съм бил никога толкова объркан — сподели той, докато слугата му помагаше да се намести в леглото. — Когато споменах за пиратите, Алекс изобщо не реагира, а забрави и за корабчето…
— За играчката ли става въпрос, Ваша Светлост? — Далтън знаеше много добре за какво говори господарят му. Александър не се бе отделял от корабчето си до момента, в който изчезна.
— Да. Въобще не попита за нея — намръщи се херцогът. — Може би е бил твърде малък, за да си го спомня.
Когато Далтън слезе долу, другите все още бяха в трапезарията.
— Искате ли да ви заведа до вашите стаи? — запита той.
— Сър Таунсенд, тази вечер ще останете тук, нали?
— Да, Далтън, благодаря ви.
Старецът им показа стаите. Дейвид остана последен.
— Заповядайте, лорд Александър — каза Далтън и отвори вратата на стаята от детството му.
Дейвид влезе вътре и видя, че отговаряше на описанията на Вивиан. Стори му се, че херцогът не е променил нищо в нея, откакто истинският Алекс бе изчезнал. Дейвид погледна косо слугата.
— Нищо не е променил…
— Да — потвърди Далтън. — Веднага си тръгвам. Ако се нуждаете от нещо, дръпнете звънеца. Вечерята ще бъде сервирана в седем и половина.
— Благодаря, Далтън.
Старият човек излезе и Дейвид остана сам в спалнята на момчето, чиято самоличност си бе присвоил. Чувстваше се като натрапник, като пришълец. Обходи стаята, пипна масивния гардероб от орехово дърво и огромния креват с балдахин.
Внезапно му се прищя да подиша малко чист въздух и излезе. Не искаше да привлича вниманието върху себе си и затова се движеше безшумно из замъка. Описанията на Вивиан за сградата му бяха помогнали много и той без затруднение я обхождаше: разглеждаше портретите по стените и надничаше през прозорците, за да свикне с разположението на градините и поляните. Спомни си, че истинският Александър е обичал да ходи на огледалното езеро и излезе от замъка, след което тръгна по една павирана пътека, заобикаляща сградата. След няколко минути се озова в края на цветната градина и покрай висок плет се спусна по склона. Най-после стигна до езерото.
Дейвид седна на обраслия с мъх бряг и зарея поглед над водата. Предполагаше колко скъпо е било това място за седемгодишното момче, което всеки ден е играло тук. Усети, че съжалява за изчезналия и вероятно мъртъв Александър. Намираше за ужасно тъжен факта, че детето е било откраднато от любящия му дядо и си обеща да се опита да бъде възможно най-добрият внук.