— Една покорна робиня заслужава да бъде възнаградена за добре свършената работа. — Стана и подканващо плъзна длан по ръката й, за да я придърпа към себе си.
Тори се сепна от внезапното му докосване и погледна Серад с широко разтворени очи.
Той се вторачи в нея и потъна в смарагдовозеления й поглед. После нежно посегна към Тори и я притисна.
Близостта на техните разпалени от желание тела я накара да се опомни. Ужасена от чувствата, които Серад предизвикваше у нея, тя настръхна.
— Бих желала сама да избера наградата си.
За миг Серад долови сянка от страх в очите й, но тя набързо я прикри под маската на самоувереност и събудената в него страст напълно изчезна. Той се озадачи от отношението си към тази жена. Желаеше я. Защо се интересуваше от нейните мисли и чувства? Какво значение имаше дали я плашеше, или привличаше? Той се разстрои и се отказа да я насилва повече.
— Не искай свободата си и не ме моли да ви събера отново с компаньонката ти. Не мога да удовлетворя тези желания.
— Мис Джоунс добре ли е? — попита тя загрижено.
— Да — успокои я Серад.
— Тогава за награда искам да се изкъпя и преоблека с чисти дрехи — помоли Тори и на сърцето й олекна.
Остана доволен от молбата й. Хареса му мисълта да я наблюдава, докато тя се къпе, и макар да знаеше, че това ще се окаже голямо мъчение за него, той се съгласи.
— Ще получиш нови дрехи и ще видим дали можем да ти осигурим вана.
— Благодаря ти. — Тори за пръв път му се усмихна и по неизвестна причина той се зарадва на постъпката си.
Мала пристигна с вечерята и сложи малка масичка, за да се нахранят на нея, след което Серад го изпрати да донесе ваната, в която самият той се къпеше. Останали насаме, Виктория и принцът започнаха да се хранят.
Интимната вечеря правеше Тори неспокойна. Тя скришом го поглеждаше. Струваше й се нелепо, че изпитва тъй силно влечение към него. Знаеше какъв е той. Въпреки това не можеше да отрече факта, че този мъж едновременно я плаши и омайва. Прииска й се да научи повече неща за него.
— Серад? — смело подхвана тя.
Той въпросително я погледна.
— Да?
— Защо стана пират?
Не му се наложи да мисли дълго, за да й отговори.
— От дете обичам морето и винаги съм искал да бъда капитан на кораб. Следвах традициите на моя народ и станах алжирски пират.
— Но ти не си истински северноафриканец. Всеки би разбрал това по сивите ти очи.
— Израснал съм в Алжир. Там е моят дом. — Гласът му я отказа да продължи тази тема.
— Женен ли си?
Серад я погледна с любопитство.
— Не, още не съм си взел съпруги.
— Съпруги? — промълви тя, стъписана от употребата на множествено число.
— Да, съпруги — повтори той с неоспоримо мъжко достойнство. — Според нашата религия един мъж може да вземе толкова жени, колкото има възможност да си позволи. Освен това има право да държи наложници.
— Наложници? — Тори никога не бе чувала тази дума.
— Те са робини, които мъжът държи в харема си за лично удоволствие.
— Ти имаш харем?
— Прекарвам прекалено много време в морето.
За своя изненада, Тори се зарадва на тази новина.
— Щом не си женен, тогава коя е русокосата жена от портрета, който пазиш в бюрото си?
В първия момент той се стресна от въпроса й, но после се сети, че сигурно е видяла портрета на леля му, когато е подреждала нещата.
— Това е моята леля. Казва се Раби.
— Какви са родителите ти?
При този въпрос Серад се почувства неловко. Малик беше единственият баща, когото познаваше, а леля му — единствената майка. Нямаше никаква представа къде се намираха истинските му родители, а и не го интересуваше.
— Доколкото знам, те са мъртви. Отгледан съм от леля ми и Малик.
— Кой е Малик?
— Емирът на Алжир, а леля Раби е негова.
Думите му прозвучаха така, сякаш ставаше въпрос за неодушевен предмет, и Тори не можа да сдържи любопитството си:
— Какво имаш предвид под „негова“?
— Преди много години Малик е пожелал да я получи като подарък.
— Нима леля ти е била пленница като мен? — В очите й се четеше ужас.
— Леля ми е щастлива с Малик — каза той в защита.
— Защо не е била откупена?
— Искал е да я задържи за себе си. — Това му се струваше много просто и той не можеше да си представи защо тя изобщо го питаше.
— Ами ако тя не е искала?
— Малик се грижи добре за нея и я е поставил над всички в дома си, а това е достатъчно.
— И това ти се струва нормално?
— Разбира се. Малик е емир.
— Явно пиратството наистина ти е по наследство.
— Сам реших да стана моряк, но, от друга страна, нямах избор. Още като момче желаех да имам свой кораб, който да нарека „Ятаган“. — В съзнанието му изплуваха далечни и смътни спомени за едно корабче — играчка. Но Серад се отърси от тези мисли и се върна в настоящето. Беше доволен от сегашното си занимание и всичко друго бе без значение. Решен да прекара приятна вечер с прелестната си пленница, Серад усети, че става много сериозен.