Серад стана сериозен.
— Искам да задържа Тори. Старата жена е нейна компаньонка. Взех и двете, за да не ги разделям.
Сърцето я заболя. Явно всичките й усилия бяха отишли на вятъра и той бе повече африкански пират, отколкото херцог. Прималя й, като си спомни за своя страх и за обзелата я тъга, когато Мухамед я бе направил своя робиня, но това чувство отстъпи място на гнева й. Не можеше, не трябваше да позволи това да се случи. Бе длъжна да помогне на двете жени.
— А ти съобразяваш ли се с желанията на тази „Тори“?
— Какво значение има? Тя е моя робиня — отвърна той съвсем сериозно.
Раби изтръпна от наглостта му и страшно се ядоса. Съзнаваше, че трябва да извади Серад от заблуждението му, но за тази цел се налагаше да призове благородството му, което според нея все още се таеше в душата на племенника й.
— Обичаш ли я?
Той сви рамене, с което призна, че Тори го привлича.
— Разбирам — промълви Раби. — В такъв случай бих искала да помислиш по-сериозно какво ще правиш с нея.
— Знам какво да правя — твърдо заяви Серад, глух за възраженията й.
— Ако задържиш това момиче, без да се вслушаш в чувствата му, как ще разбереш отношението му към теб?
Част от него беше напълно съгласна с леля Раби и това силно го нарани.
— Има ли значение?
— Как изобщо можеш да си помислиш, че това е маловажно? — сурово го попита тя.
Раби стана и нервно закрачи из стаята, след което се обърна към него, положила ръце на хълбоците си, за да излее своята мъка:
— Мислех, че съм те възпитала по-добре. Един силен мъж може лесно да получи с грубост това, което желае от една жена, но това би го принизило до най-подлия страхливец, физическата сила не е истинското мерило за мъжествеността. Необходима е много по-голяма смелост и воля, за да се съобразяваш с другите и да поставяш техните желания над своите. Във вените ти тече кръвта на рода Уейкфийлд от Хънтингтън… благородна кръв. Поколения наред мъжете от семейство Уейкфийлд са служили на кралете си с гордост и доблест. Винаги съм мечтала да станеш мъж, достоен за уважение — като дядо ти. Надявам се и горещо се моля да не ме разочароваш.
Серад видя сълзите, бликнали в очите й, и думите на леля му се стовариха върху него като болезнени удари с камшик. Никога не го бе укорявала така. Той се изправи и я погледна право в очите, но дълбоко в себе си се чувстваше като наказано момче. Беше объркан и не знаеше какво да й отговори. Как можеше да обясни на леля си, че желае тази жена повече от всяка друга? Как би могъл да й обясни, че не бе в състояние да понесе раздялата с нея?
— Е? — попита Раби. — Какво възнамеряваш да правиш?
— Тя е моя пленница.
— Но тя е жена — жена от плът и кръв, чийто живот е бил разбит, защото си нападнал кораба, в който е имала нещастието да пътува. Ще й причиниш ли още злини?
— Не съм й сторил нищо лошо — защити се той.
— Напротив — откъснал си я от любимите й хора и не си й предоставил възможността да избира.
— Отнасям се добре с нея.
— Тогава ще продължиш да се държиш така с нея и ще поискаш възможно най-скоро откуп — заяви Раби безцеремонно, защото искаше той да постъпи правилно. Освен това желанието й да спаси едно английско момиче от участта, сполетяла самата нея преди години, я подтикваше да отстоява позициите си. Обичаше Серад и не можеше да си позволи да го остави да стори намисленото от него, без да е осъзнал напълно последиците от своята постъпка. Трябваше да помогне на тази жена, чието име беше Тори, за да може тя да възобнови нормалния си начин на живот по-скоро. Няколко месеца не бяха кой знае какво, но години… О, годините бяха съвсем друго нещо.
Настоятелните молби на Раби объркаха и ядосаха Серад. Той желаеше Тори и нямаше да се откаже от нея, независимо от думите на леля си. Но, от друга страна, почувства се виновен, тъй като тя беше права. Мисълта за неговото знатно потекло и за дядо му го развълнува още повече. В душата му се събудиха далечни и смътни спомени за един възрастен господин и за една голяма къща, заобиколена от зелени поляни. Намръщи се, тъй като не се сещаше как да успокои леля си. Затова си отдъхна, когато някакъв нежен женски глас го извика по име от другия край на градината и прекъсна разговора им.
— Серад! Добре дошъл вкъщи. — Талифа, дъщерята на Малик, го поздрави радостно и се присъедини към тях.
— Талифа, чудех се къде си. — Той се обърна към нея и на лицето му грейна широка усмивка.
— Чаках те тук заедно с Раби. — Талифа знаеше, че не е много редно да се среща тъй свободно с него, но не успя да се сдържи, като чу гласа му.
Тази дребна тъмноока и хубава девойка бе обожавана от всеки заради благия й нрав и приятните й обноски. Тя боготвореше Серад и определено не изпитваше само сестрински чувства към него. Той обаче гледаше на нея като на малка сестра. Макар Талифа да мечтаеше и да се надяваше на нещо повече от това, тя постепенно започна да се примирява с реалността.