Серад дръпна поводите на своя кон, след което се обърна към брат си и се засмя на недоволното му изражение.
— Губиш форма, Хасим.
Без да обръща внимание на намека му, Хасим се изравни с него и се оплака:
— Имаш не само най-красивата жена, но и най-бързия кон.
— Добре че съпругите ти не са тук, за да те чуят — смъмри го Серад. — Май неотдавна се хвалеше, че най-новата ти жена, Алима, е най-голямата красавица в Алжир.
— Алима наистина е прекрасна и танцува като богиня — съгласи се Хасим и се замисли, — но твоята англичанка е изключителна. Изненадах се, че прие предложението ми за лова. Ако аз й бях мъж, не бих я изоставил скоро.
— Откъде си сигурен, че е моя?
— Ти я притежаваш. Тя е твоя пленница — нехайно отвърна той.
— Не вярвам някой мъж да „притежава“ Тори някога. Тя е тъй непредсказуема. Колкото и да се опитваш да я покориш, винаги ти се изплъзва.
— Но ти си я покорил — настоя Хасим и се намръщи, тъй като не разбираше брат си.
— Физически — да, но има още много по-важни неща. Не си ли научил това от някоя от съпругите си?
Хасим го погледна с недоумение.
— Моите жени са сърдечни и любвеобилни. Какво още да очаквам от тях?
— Братко, можеш да имаш телата им, но какво ще кажеш за техните чувства? Тори ме предизвиква всячески. Влечението ми към нея ме влудява. Никога не съм сигурен в нея. Тя е предизвикателство, което ме вълнува толкова силно, колкото всяко изпитание на волята, през което съм преминал.
— Смяташ, че жените са интересни, така ли? — Хасим никога не се бе замислял за това. Винаги бе гледал на жените като на потребност за задоволяване на желанията си и за раждане на деца. Иначе той не ангажираше мислите си с тях. Идваха, когато се нуждаеше от тях, и си отиваха, щом пожелаеше да остане сам.
— Много — потвърди Серад.
— Тогава защо си с мен сега?
— Понякога човек предпочита да е с приятелите си. Тази нощ ми се иска да се нося с вятъра и да заспя под звездите над пустинята, а сутринта бих желал да разбера дали мерникът на брат ми е все още точен. — Серад нарочно промени темата на разговора.
— Значи мислиш, че вече не стрелям добре?
Серад се усмихна самодоволно. Ясно си спомняше колко много го бе дразнил по-големият Хасим, когато за пръв път се бе озовал в Алжир, и сега изпитваше удоволствие да си разменят ролите.
— Известно е, че първо очите отслабват. Тъй като си по-голям от мен, ще ми бъде интересно да разбера дали това е вярно. Доскоро бяхме равностойни съперници, но аз прекарах доста време в морето. Вероятно си остарял повече, отколкото предполагаш.
— Самочувствието ти е забележително за неопитен младок като теб — добродушно отвърна Хасим и тъмните му очи блеснаха в отговор на предизвикателството. — На разсъмване ще видим кой има най-добрия мерник и най-сигурната ръка.
След като се уговориха за съревнованието, двамата бавно потеглиха към предварително определеното място за пренощуване и там слязоха, за да изчакат пристигането на придружаващия ги керван.
Слънцето отдавна бе залязло и пустинята бе потънала в мрак, когато Серад най-после легна сам в палатката си и се опита да заспи. След няколко часа стана и излезе навън. Небето приличаше на черно кадифе, напръскано с ярки звезди, а на хоризонта се белееше малката луна. Температурите в пустинята се бяха понижили значително през нощта и Серад намираше утеха единствено в шепота на нощния бриз.
Младият мъж бе предположил, че съзнанието му ще се проясни извън пределите на Алжир и това донякъде бе станало. Хасим беше прав. Постъпи глупаво, като тръгна с него и заряза Тори. Желаеше само нея, а тя му принадлежеше според законите в северноафриканските държави. Всяко сравнение на тези закони с разбиранията на леля му го объркваше и затрудняваше. Как можеше да постъпва в разрез с възгледите си? Той бе пират на служба при емира на Алжир. Независимо от твърденията на Раби, не бе никакъв благородник… Или беше? Смътно си спомняше за изпълнените с обич и безгрижие дни, прекарани при този старец, чието лице вече не можеше да си представи, както и за малкото корабче, наречено „Ятаган“. Това ли беше истинското му минало? Какъв бе той — пират или благородник?
Серад се намръщи и погледна тъжно към небето. После се прибра обратно. Един от придружителите му се разшава и разбра, че принцът се е разхождал. Той бързо скочи.
— Серад… Искаш ли нещо?
— Не. Лягай да спиш — отвърна му и отново изчезна в палатката си. Най-после сънят го освободи от грижите, но не спа добре. Сутринта стана много рано и зачака Хасим, който се събуди малко преди разсъмване.