Джоунс бе в стаята на Тори и заедно с повереницата си разглеждаше богатото обзавеждане.
— Тук е по-прекрасно, от което и да е място в Англия, но се чудя… щом като това с харемът на Серад, как ли изглежда харемът на емира? — разприказва се Джоунс. След приятната баня и обилната вечеря двете си почиваха.
Тори не можеше да проумее как компаньонката й е способна да мисли за това сега.
— Искрено се надявам никога да не разбера.
— Не изпитваш ли любопитство? Дори след историите, които съм чула, изобщо не предполагах, че ще бъде толкова интересно да се живее в харем. Изпълняват всяко наше желание. Достатъчно е само да попитаме и двете ни прислужнички хукват да удовлетворяват исканията ни.
— Моето желание е да бъда свободна! — развълнувано каза Тори, след което стана и излезе на балкона, оставяйки Джоунс в стаята.
Нощта беше красива, а полъхът на ветреца — хладен и свеж. Но Тори не забелязваше чудесното време. Искаше да разговаря със Серад, а доколкото знаеше, той не се бе връщал. Чудеше се къде е отишъл. Дали бе съобщил в Англия, че се намираха в Алжир? Дали бе поискал откупа? Тори се облегна на каменния парапет и зарея поглед във великолепната градина долу, без да вижда нейната красота.
— Знаеш, че нещата можеха да са по-лоши за нас. — Гласът на Джоунс прозвуча точно зад гърба й, тъй като възрастната жена се приближаваше към нея.
— Знам — неохотно се съгласи Тори, — но това не ми помага да приема по-леко факта, че сме собственост на Серад само защото той смята така. — А ето че Серад не се интересуваше изобщо от тях, не си правеше труда да ги посети или да попита как са.
— Какво значение има, щом сме на сигурно място? Вероятно ще поискат откуп за нас — ако вече не са го сторили. Дядо ти ще плати и скоро ще отплаваме за Лондон, където ще видиш годеника си.
— Ако все още ме иска…
— Разбира се, че те желае! — Джоунс я защити. — Само някой да посмее да намекне нещо непочтено за теб, ще го…
— Какво ще направиш? — Тори я дари с нежна усмивка.
Джоунс също се усмихна на повереницата си.
— Може и да не съм толкова страшна с чадъра, но ще им дам да се разберат.
— Джоунс, казвала ли съм ти, че те обичам? — попита младата жена.
— Често, но ще ми бъде приятно да го чуя отново.
Те се обърнаха и влязоха обратно в стаята, където ги чакаха двете прислужнички.
— Желаете ли нещо преди лягане?
— Не, нищо — отвърна Тори и изведнъж изпита силно желание да задоволи любопитството си. — Къде е Серад? Ще се върне ли при нас тази вечер? Бих желала да го попитам нещо.
— Серад ли? — Ома се облещи от изненада. Не беше редно една жена да задава въпроси за мъжете. Мъжете се срещаха със съпругите си само по свое усмотрение. Жената бе длъжна да чака кротко и щастливо да я повикат. — Ами Серад напусна Алжир и ще отсъства няколко дни.
— Заминал е? Без да ни предупреди? — Тори се разстрои. Бе се надявала поне да поговори с него и да попита дали с поискал откуп за тях. Побесня, като разбра, че е заминал, без да й каже.
— Да. Освен това не е наша работа да любопитстваме за намеренията на господаря ни. Той ни казва само онова, което сметне за необходимо. Нищо повече. Такива са порядките при нас.
— В такъв случай разбиранията ви са погрешни — заяви Тори раздразнено.
Ома и Зена предпочетоха да напуснат безшумно стаята, отколкото да се впуснат в безсмислен спор. Тези англичанки щяха да научат арабския начин на живот, но упорството им щеше да попречи да проумеят нещата по-бързо.
По-късно през тази нощ, докато се опитваше да заспи, Тори се зачуди защо бе приела така остро новината за отпътуването на Серад. По най-обикновената логика отсъствието му би трябвало да я радва. Сега нямаше нужда да се притеснява да не би той да влезе съблечен при нея и да поиска да задоволи похотта си. Двете с Джоунс бяха вън от опасност в харема. Трябваше да бъде доволна. Поне това се опитваше да си набие в главата, но не постигаше нищо. Когато най-накрая се унесе, Тори започна да сънува най-объркани неща за Серад, Александър и медальона. В съзнанието й те се преплитаха в един бурен водовъртеж и тя не можеше да различи образите, които й причиняваха толкова много мъка. Тази нощ не й бе отредено да спи дълбоко и спокойно.
Двадесет и трета глава
— Не мога да повярвам! — възкликна Едуард потресен и погледна с ужас и огорчение своя приятел Алфред Лорънс. Кога получи известието?
— Хората дойдоха при мен преди една нощ. Изчаках, за да се уверя, че ми казват истината, преди да ти съобщя. — Маркизът обясни мрачно: — Едуард, не знам какво да правя. Никой не се е свързал с мен… никой не ми е поискал откуп… Как да кажа на сина си и на жена му, че скъпата им дъщеря е отвлечена от тези страшни северноафрикански пирати?