— Това подарък ли е?
— Да.
— Задето убих леля ти ли? — присви се лицето на Собек. — Не беше трудно. Тя се оказа достатъчно нагла и смяташе, че войниците, които лагеруваха в градините й, са сигурна защита. Очевидно й харесваше да бъде сама. Както и да е. Вратът й изпука като клонче. За какво ми е това гърне с бучка мед и бръмчащи мухи в него?
Отворих кесията си и извадих три скъпоценни камъка, които сложих на масата.
— Искам да отнесеш съда с мухите при балсаматорите и да им кажеш да го сложат до главата на трупа на Изития. Тя не можеше да ги понася.
Собек се разсмя и попита:
— Нещо друго? Тук има и три камъка.
— Ще трябва да подкупиш балсаматорите да извадят сърцето й и да махнат защитния скарабей, преди да обвият трупа й с превръзки. Искам душата на леля ми да се скита дълго из отвъдното.
— Не знаех, че вярваш в тези неща.
— Собек, аз съм пресметлив, когато се налага.
Собек почука по третия диамант.
— А този?
— Къщата на Изития ще опустее. Искам да бъде изгорена до основи както самата сграда, така и всичко в нея, но да не пострада върбата в овощната градина.
— Пожар ли? — погледна Собек към тавана. — Ще трябва доста масло, а в допълнение и дръзки мъже… — сложих четвърти диамант на масата. Собек го преметна в дланта си. — Явно омразата ти към нея е била голяма…
— Тя направи от мен това, което съм.
— А какъв си, Маху?
— Както посадиш едно дърво, така и расте.
— Добре — рече той. — Ще изгоря къщата — пъхна Собек къс риба в устата си, а очите му вече не бяха толкова зли. — Да, Маху, ще станеш полицейски началник, не се притеснявай. В период на изчакване сме. Нали така? Старият фараон умира, а Плашилото чака като котка, сгушила се в храстите и готова да скочи заедно с двамината си рижи родственици от Ахминовата чета. Присъствието им се чувства вече — приведе се той напред и напълни чашата ми. — А нашата работа, Маху, е да следим за развитието на нещата: да бъдем съвсем близо до вратата и да се вслушваме внимателно в клюките и слуховете. Кой е пратен тук? И кой — там? Кой офицер отговаря за даден район? Защо някои полкове са дислоцирани нагоре по реката, а други — по-близо до града? Защо Ай настоява толкова упорито за осигуряването на наемници? — забеляза изненадата ми и се усмихна: — О, да, предполагам, че той подсилва гарнизона в Ахмин: личният състав там е толкова нараснал, че някой може да помисли за връщане на опасността от нападение на хиксосите. Рано или късно, навярно доста скоро, Ай ще назначи някой генерал за следващия кмет на Тива.
— А новият пост? — повторих въпроса си. — Шеф на полицията?
— Ой, Маху: умният ми Песоглавец! Ай не може да се справя с всичко, и то веднага. Работата му прилича на рисуването на една картина: мацване тук, размазване с четката там. Още нищо не е готово, нищо не е оформено, но художникът го е видял и знае добре как трябва да продължи. И така, Маху, Песоглавецо от Юга, моят въпрос е следният: Какво искаш ти всъщност? Власт ли? Дали целта ти е да бъдеш близо до Ай и шайката му?
— Искам да съм част от онова, което не само харесвам, но и съм доволен от него.
— А да обичаш и да бъдеш обичан?
— Собек, тук сарказмът ти не е подходящ.
— Добре, но ти държиш много на Нефертити. Това ли е истинската причина, Маху? Заради нея ли обичаш и двореца?
— А ти защо си тук? — отговорих с рязък въпрос.
— Малко по малко ще стигна и до това. Знаеш ли — Собек взе кинжала си и го запрехвърля в ръцете си, — аз наистина те харесвам. Повече от всеки друг. Никога няма да забравя, че ти дължа живота си. А когато станеш шеф на полицията, двамата ще можем да посвършим туй-онуй.
— Струва ми се, че вече си събрал доста съдружници — погледнах вляво и вдясно към полускритите в тъмното хора. — Партньори ли са ти? — ухилих се. — А къде е Апи?
Собек викна да му донесат една кошница. Беше мръсна и оцапана с кръв, попила през тесните процепи между преплетените пръчици. Той сложи зловещата кошница на масата, вдигна капака и извади отрязана глава с щръкнала напред уста и челюст, както и с разръфана и почерняла плът по среза на шията. После внимателно я върна обратно с думите:
— Ето го Апи или онова, което остана от него. Опита се да ме предаде. Маху, чувал ли си за Хиените?
Бях чувал, разбира се. С това прозвище наричаха ужасните банди, които кръстосваха бедняшките квартали на Тива и мръсните улици на Некропола. Собек се разпореди да махнат кошницата и опипа белега на лицето си.
— Задължен съм ти и за малкото съкровище, което ми изпрати. То ми помогна да уредя някои неща и да заживея по-човешки.
— Под твой контрол ли са бандите?