— Ще приберем всичко, което носиш — последва още едно потупване по китката ми. — Ако се държиш както трябва, ще прережем гърлото ти още преди крокодилите да научат, че си във водата. Добре — изфъфли старият човек. — Значи ти ще пазиш тишина: никакво хленчене, викове, плачове и молби. Слушай, знам една поемка — изви той главата си встрани и плю. — Рецитирам я на всички мои гости — мушна той наметалото ми там, където скимтеше кученцето. — Куче ли има там? — отмести робата ми с върха на камата, която бе държал досега скрита в ръката си. — Кутренце. Колко е сладко! Е, ще трябва да убием и него, за да умилостивим с приношение и Бога на реката, който ще ни пази живи и здрави. Я виж мъглата. На тебе ти се падна едно пътуване, а ние ще имаме цели две — над водата се носеше грамадата на пелена от мъгла, гонена насам-натам от бриза. — А сега накарай паленцето да млъкне — разпореди се важно старецът. — Моето стихотворение е знаменателно, защото ще бъде твоето предсмъртно ридание — и той подхвана с напевен глас:
— Ей, вие там!
Вторачих се в тъмното. Право към нас се носеше бързоходен тесен скиф с факла, привързана на висок прът в предната част.
— Ей, вие там! Нека бог Хапи бъде с вас!
— Какво искате? — извика старецът.
— Изгубих се — чу се отново само глас, защото човекът не се виждаше от светлината.
— Къде искаш да си? — избоботи убиецът зад мене.
— В Полята на блажените — звънна весело нечий глас.
Малката, но бърза лодка изви рязко наляво и се озова зад нас. Убиецът зад мен не посмя да се обърне, а лодкарят не можеше да го направи. Възрастният мъж се взираше покрай мене, опитвайки се да види новопоявилия се. Над водата отбръмча звук, подобен на отгласа от бързо размахани криле — музиката на летяща стрела. Мъжът зад мен се стовари върху мен и дланите му ме заблъскаха в гърба; явно бе изтървал ножа си и сега кашляше, давейки се в горещата кръв, изтичаща през устата му заедно с последните мигове на живота му. Последва ново избръмчаване, сподирено от пронизителен писък и плясък на тялото на лодкаря, стоварило се тежко във водата. Лодката ни се разклати опасно, но плоското й дъно я задържа на повърхността. Възрастният човек реагира, но прекалено бавно. Замахнах с юмрук в мига, когато се изправи. Той залитна встрани и се опита да запази равновесие, но цамбурна във водата. Кученцето скочи между краката ми. Избутах го, навеждайки се рязко встрани. Убиецът зад мене бе паднал по гръб. Стрелата го бе ударила точно в тила, а върхът й с обърнати назад шипчета стърчеше под брадичката му. Старият мъж правеше отчаяни опити да се върне обратно през борда на плоскодънката.
— Моля те!
Ударих силно плешивата му глава с изпъкнали сега венички на слепоочията, като забих нокти в лицето му, потапяйки го под водата. Плоскодънката се разклати отново.
— Довърши там поемката си! — изкрещях. — Нека речните добичета научат края!
Натиснах отново главата му. Старецът се опита да замахне, за да отбие ръката ми. После зарита и започна да се дави. Водата го заля и той не се появи повече. Седнах, за да си поема дъх. Тялото на убиеца, опрял преди ножа си в тила ми, последва своя повелител във водата. Паленцето скимтеше тихо. Вдигнах го и потърсих с поглед спасителя си. Бързоходният скиф се допря до борда на плоскодънката. Седящият вътре млад мъж ми се усмихваше; в скута му лежеше далекобоен сирийски лък, а през гърба му бе преметнат колчан със стрели. Ето къде се срещнах за първи път с Джарка. Това стана посред мъртвилото на нощта, когато се бях вледенил от студ, а сърцето и стомахът ми се бяха свили от страх. А той продължаваше да ми се усмихва с гладкото си лице с цвят на маслина без капчица пот и с черните си очи с гъсти мигли, които ме гледаха с любезно любопитство. Погледнах ръцете му. Не видях да държи кинжал или друго оръжие.
— Маху — разпери ръце той. — Ела, Маху. Аз съм Джарка от народа на шешну.
— Е, и?
— И съм един от Мълчаливите, които са на служба при Великата царица Тийи. Ще бъда твой слуга.
— Не ми трябва слуга.
— О, да: ще ти трябва, и то задължително. Хайде, ще разговаряме по пътя. Великата царица иска да ти каже нещо. Да се махаме, преди да е минала речната стража.
Взех понаквасеното паленце и се прехвърлих в скифа. Джарка натисна веслото и се отправихме бързо напред, оставяйки плоскодънката да се поклаща с пламъка на факлата, която се изгуби скоро в далечината.