— Маху, носех се над вечно живата Голяма зелена вода — заставаше на едно място Ехнатон със стиснати ръце и полупритворени очи. — И гледах в лицето на безконечното и неизменно видение.
Друг път не беше толкова общителен: говореше малко, мисълта му течеше бавно, препъваше се по пътя и движенията му бяха несигурни. Питах се доколко мистицизмът и пристъпите му на депресия се дължаха на течните и праховидните илачи, за които се грижеше Нефертити. Нефертити забременя още два пъти; Ехнатон все се перчеше с това, надявайки се отчаяно тя да му роди син, но бе принуден да крие разочарованието си, след като се сдоби с трета и четвърта дъщеря. Нефертити продължи да изпълнява ролята си на съпруга и майка, макар че постоянно се уединяваше с Ехнатон и баща си, за да разговарят и да бленуват за предстоящата колосална промяна на Египет. О, да: тя беше и остана все така възхитителна, с непрестанно примамваща външност и прекрасно тяло, грациозна и добра. Все пак се промени, макар и незабележимо в самото начало, като промяната се прояви в осезаема надменност в израза, жестовете и говора. Започна да пренебрегва неприкрито Великата царица Тийи, а нарастващото оплитане на Великолепния с най-голямата му дъщеря се превърна в постоянна тема за подигравки и непристойни шеги от нейна страна. По време на официални тържества атмосферата напълно се бе променила. Преобладаваха дръзките подигравки по адрес на Ситамон, която се изживяваше като Велика съпруга на собствения си баща. Тийи оставяше впечатлението за пълен отказ от противодействие, задоволявайки се да бъде скрита в тъмното и решила да запази поне малко от потайната си власт. Понякога, когато името на Ситамон се обявяваше на банкет или по време на заседание на Царския кръг, Тийи търсеше погледа ми, за да ми припомни онази нощ в Дома на любовта, когато изслушах съскащите й указания за неизбежната ми намеса, в случай че Ситамон забременее. Отговарях й със студено изражение, включващо изцяло скритата ми надежда, че Тийи ще съумее да направи всичко необходимо със своите прахове и течни илачи, за да запази безплодна утробата на най-голямата си дъщеря.
Беше напълно сигурно, че нито Нефертити, нито Ехнатон бяха забравили за явните и скритите дела на върховния жрец Шишнак: усилията им в подкрепа на Атон нарастваха видимо. В Карнак продължаваше изграждането на голям параклис на Атон; Ехнатон и Нефертити често посещаваха строежа. Преминаваха с господарска крачка покрай жреците и се спираха само за да дадат указания и да коментират изпълнението на един или друг надпис на името на Атон. Всичко това бе подигравателна бутафория. Защото Ехнатон притежаваше личен олтар на своя Бог Слънце в границите на двореца си. Освен това посещаваше Долината на сенките, където се покланяше и поднасяше молитви на своя бог. От време на време го съпровождах при тези посещения. И винаги ме измъчваше неприятното чувство, че там ще се случи нещо, което по някакъв свой начин се връщаше от бъдещето, за да докосне душата ми и да предупреди сърцето ми за приближаващо съдбоносно събитие. Долината бе тясна, мрачна и със стръмни срещуположни стени; двете й страни бяха осеяни със заоблени каменни блокове, избуял прещип и бодливи къпини. Влизаше се само от едно място — тесен проход с почти отвесни стени, които ограждаха змиеподобна виеща се пътека, над която при изгрев величествено се издигаше Слънчевият диск.
Тази долина с множество пещери и кухини от двете й страни ми навяваше мисли за свърталище на духове. Но за Ехнатон беше свято място. В задния й край издигна малък олтар в подножието на стръмните скали и ползван от него за хлебни и винени приношения на Атон. Той се отправяше натам с колесницата си и неколцина от дворцовите стражи за свита начело със Снефру, която го следваше с тропот. Те завардваха входа, а Ехнатон, аз, Нефертити, а в отделни случаи и Ай се отправяхме по тясното дъно на долината до Светилището на Слънчевия диск. Посещенията се превръщаха в почти зловещо преживяване в онази призрачна светлина, която разделяше нощта от деня. Храсталаците и заоблените камъни добиваха очертанията на притаени чудовища или скривалища на незнаен враг. Разпоредих се за пълен оглед на долината. Разузнавачите докладваха за присъствието на мъже и жени — магьосници и вещици, които се събирали често из пещерите за извършване на среднощни ритуали. Повярвах им веднага. Една сутрин усетих мирис на дим; по-късно същия ден изпратих Снефру, за да огледа внимателно всичко и да ми докладва след това. Снефру не скри, че се бил уплашил, но не толкова от тленните останки, които намерили в една от пещерите, понеже те били очевидно там от много години. Той твърдеше, че в долината била стаена някаква заплаха, която се долавяла дори на светло през деня. Посъветвах Ехнатон да намери друго място. Той изпусна нервите си: разкрещя се, че съм тъп и твърдоглав. По-късно се извини любезно и ме попита как съм разбрал, че по незнайна причина и на неустановено място изтънява твърде много булото, отделящо го от неговия бог.