Не взимаха никога Хийа при тези пътувания, но това не намаляваше любопитството й към новата религия на съпруга й. Нерядко, докато вървеше с лека стъпка по градинската пътека и с невинно изражение на хубавото си окръглено личице, ме заливаше с порой въпроси за храмовете и боговете на Египет.
— Каква е Мут? — не спираше да задава въпроси тя. — Какви са отношенията й с Амон? Хонсу техен син ли е? Дали те стоят по-високо от Геб, която е богиня на Земята? А Слънчевият диск бог ли е, или просто е символ?
Хийа търсеше близостта ми; изпращаше ми и подаръци за Нова година и по случай множеството празници, но аз се пазех от нея независимо от искреното й любопитство и желание да научи нови неща за нас. Винаги се грижеше едва ли не повече от необходимото за паленцето Карнак, което бързо порасна и се превърна в мускулесто ловджийско куче — бързоного, с яки челюсти и зли очи. Следваше ме навсякъде.
Хийа не криеше и привързаността си към Джарка. Той я привличаше със задълбочените си познания за всякакви лечебни треви, а и с любовта си към градините, не по-малка от любовта на Нефертити. Хийа и прислужницата й все искаха Джарка да им изговаря имената и да обяснява достойнствата на различни цветя и билки. Усмивката не изчезна от лицето на Хийа дори след като Нефертити стана видимо по-резервирана и високомерна, държейки да подчертае положението и правата си. Хийа приемаше всичко, включително укорите и подигравките, залягайки на трупането на познания за билките и усъвършенстването на говоримия египетски език. Особено й допадна любовната поезия, стихове от която обичаше да рецитира под тихия съпровод на Слънчевия оркестър. Нефертити се държеше неприязнено в подобни случаи, защото Хийа имаше ясен и мелодичен глас и съумяваше да покаже най-доброто от себе си.
Понякога маската на Хийа падаше, но се налагаше тя да понесе неизбежните последствия. Веднъж ми показа тъмни синини и одрасквания по ръцете и раменете — резултат от гневните избухвания на Нефертити, обострени допълнително от напредналия стадий на поредното й забременяване. Друг път Хийа дойде и седна на малко столче до мен, докато подготвях черновата на една официална обява.
— Какво е това? — посочи тя йероглифите с люлеещи се треви.
— Секет и означава поле или нива.
— Ами хеб?
— Алабастрова чаша, от която се пие.
— Маху, ще ми дадеш ли да пийна нещо? — положи тя меките си пръсти върху китката ми. — Не, не искам вино — усмихна се. — Не и сега. Искам маков сок от Острова на бляновете, така че и аз да полетя върху орлови криле.
Отдръпнах ръката си. Спомних си мигом за Великолепния с дебелите бедра, смъкнатия задник и тлъстините по гърба, тръгнал с тромава стъпка към загадъчната жена в тъмното. Коя бе Хийа в действителност? Дали се бе отбила, за да потърси малко от скъпоценния опиат, който толкова много обичаше Великолепния?
— Ваше превъзходителство — послужих си съзнателно с официално приетото обръщение този път, — ако имах от този сок, и аз щях да се понеса на орлови крила.
Хийа не отвори и дума повече по въпроса. Потърсих мнението на Джарка.
— Също като тебе, господарю, Хийа е само зрител, завъртян във вихъра на лудешки танц.
— Не ми говори с гатанки.
— Никога ли не ти се е приисквало да заживееш като обикновен и порядъчен човек със съпруга и семейство?
— Не знам дали бих могъл. Както посадиш едно дърво — цитирах пословицата, която бях казал и на Собек, — така и ще расте.
— Но ние, господарю, не сме дървета, а хора с души, които са способни да направят избор при вземането на дадени решения.
— Е, аз го сторих вече. Или накарах други да го направят вместо мен. Но не мога, а и няма да се откажа от играта.
— Никога ли?
— Не, не и не. Никога.
Спомнях си често този отговор: Джарка бе казал истината. Независимо от всички мои усилия бях зрител, наблюдател също както когато се взирах през тайния отвор в Дома на любовта на Великолепния. Дали нямаше да прекарам живота си, надничайки в увлеченията на Ехнатон и Нефертити? Или да се превърна в част от живота им, докато ги наблюдавах? Стигнах до заключението, че и двете възможности бяха напълно реални; обсъждах ги многократно с Джарка. Скоро той показа качества на истински другар, с когото се чувствах много добре и който отми студената горчивина, струпала се в душата ми: той стана моят по-малък брат, когото бих обичал, или синът, когото съм можел да имам. О, той беше също жесток и безмилостен: убиваше, без да му трепне окото. Благодарността ми към него за избавлението ми беше безкрайна, а Джарка се оказа много повече от истински войник, защото беше добър подчинен с предано сърце, а също умен и съобразителен. Той стана мой телохранител, доверен иконом, надежден пратеник и възможно най-близък човек, мое семейство. Притежаваше невъзмутима ирония и горчиво чувство за хумор, гледайки с недобро око на целия свят. Не вярваше никому, включително на себе си, но бе честен. За разлика от мен смяташе, че съществува живот след смъртта, както и един всевечен и виждащ всичко Бог — идея, която за мен остана неразгадаема и също толкова неприемлива. Той разбра скоро, че теологията ме отегчава; затова премина бързо към други теми и занимания — беше превъзходен стрелец с лък и прашка, макар че се оказа отчайващо несръчен с конете.