От време на време Ехнатон поемаше със „Ослепителна мощ на Атон“ по Нил, за да посети отново свещеното място както преди години. Не ме покани нито веднъж. Придружаваха го само Ай, Нефертити и децата им; за сигурността им се грижеше дворцовата гвардия на Нахтмин, която по традиция не слизаше на тамошния бряг. По време на отсъствията им излизах с колесница в компанията на Джарка. Преминавахме в галоп по окрайнините на пустинята с препускащия след нас Карнак, който никак не искаше да изостава, навярно от страх да не се изгуби из вдиганите от нас огромни облаци прах. Водейки колесницата, имитирах яростен боен набег: колелата гърмяха, кошът на платформата се люшкаше бясно и конете галопираха с пределна бързина. Така профучавахме по твърдия терен до пълната им изнемога. Тогава спирахме, за да хапнем и да пийнем по нещо, както и да обсъдим текущите дела в двора. Друг път излизахме на лов за газели или антилопи; аз водех колесницата, Джарка заставаше зад мен, опънал големия си сирийски лък, а Карнак се носеше с дълги скокове, готов да захапе и да притисне до земята плячката. Обичах лова заради преследването на дивеча, но самотните ни излизания имаха и други преимущества: намирахме се далеч от стени и прозорци, не се мяркаха никакви слуги и бе изключено някъде да са се спотаили подслушвачи. Джарка хвалеше възторжено Великата царица Тийи, а за Ехнатон не казваше нищо, с изключение на една постоянна констатация, която бе твърде сходна с наблюденията на Собек.
— Той е белязан от съдбата. Нашият принц вижда Египет в по-добра светлина от всичко, станало досега, но не бива да се забравя, че той не е това видение, а само негов пророк.
Редом с укрепването на приятелството ни Джарка ставаше все по-критичен към Ай и Нефертити. Вече бе сигурен, че съм увлечен по принцесата; вярваше ми, но без колебание не приемаше и двамата, наричайки ги „крадци от Долния свят“. Често спорех с него, но той не промени мнението си.
— Те са полудели на тема власт! Те и цялата им шайка от Ахмин.
— Предубеден си.
— А ти, Маху, си заслепен, което е опасно за един шеф на полицията. Малката Хийа е наясно с нещата — добави — и заради това се преструва на празноглавка. А защо вярват на тебе? Какво мислиш? Защото знаят, че си в ръцете им и разполагат с теб тялом и духом като със своя собственост.
Спорът ни се изостряше, но накрая Джарка прихваше.
— Когато всичко бъде казано и сторено — заключаваше той, — Ехнатон е този, който взема и ще взема крайното решение.
Друг път обсъждахме засилващото се напрежение в Тива — Джарка бе винаги много сериозен на тази тема.
— Съгласен съм с царица Тийи — мърмореше той. — Каквото и да правим, всичко ще свърши с кръв.
Месеците течаха, сезоните се сменяха, годините отминаваха. Когато най-после дойде кръвопролитието, не започна отведнъж, а полека и почти незабележимо, като пролетен дъжд: с нищо и никакъв облак, не по-голям от човешка длан, който се появява в яркосиньото небе. Нашият облак се показа през втория месец перет от сезона на сеитбата и покълването с послание от Собек, който ми определи среща в Оазиса на чужденците в западния дял на Червените земи. Отидохме двамата с Джарка; посрещнаха ни неговите въоръжени до зъби ловци на скорпиони, които бяха навсякъде из оазиса и пазеха както умиращите палмови дървета, така и кладенеца, който пресъхваше бавно. Собек ме поведе към вътрешността на оазиса, а Джарка остана, за да разпрегне конете и да ги подслони на сянка. Хората на Собек заприиждаха, за да разменят някоя и друга дума, като не криеха възхитата си от нашата колесница и сбруята.