— Слушай внимателно, Маху — сложи ръка на рамото ми Собек. — Мой познат, който търгува с животински кожи с либийците, пристигна с необичайна новина: едно от най-могъщите племена се придвижва на юг.
— Либийците често го правят, опипват, търсят слабото ни място…
Собек ме прекъсна с жест и продължи:
— Да, но сега купуват оръжия, колесници и бойни коне и за тях плащат не с кожи или стоки, а ето с това! — той отвори пръстите на лявата си ръка; в дланта си държеше неголям шестостенен слитък злато, който засвятка на слънчевата светлина. Взех го, за да преценя тежестта му. — Чисто злато — потвърди Собек. — Отсечен е съвсем наскоро и е набелязан. Либийците купуват с него оръжие и наемат войници от крайбрежието на Голямата зелена вода.
— Но кюлчето е египетско. Възможно ли е — попитах аз — да имат от нашето злато?
— Информаторът ми твърди, че либийците носят много такива, а сигурно има и още — замахна Собек към маранята. — Моят човек се усъмнил, когато мъжете, по-точно воините от въпросното племе, изчезнали безследно от ловните си територии. Над петстотин души! Накрая подочул от жените на племето, че воините тръгнали през Източната пустиня преди десет дни. И явно още са там, добре въоръжени и с много провизии.
— А нашите разузнавачи и патрули?
— Маху, докъде могат да стигнат те? Най-много на два дни езда. А либийците са по-нататък.
— Източните пустинни земи са спокойни…
— Точно така. И не очакваме да видим либийска войска отвъд Нил — ухили се Собек. — Нещо повече: навярно са се разделили на по-малки формирования. О, да — потупа се той по стегнатия си стомах и обърса потта от челото си. — Донесох ти подарък: и не един, а два — подсвирна и един от ловците на скорпиони забърза през оазиса с две кожени кофи, които остави пред Собек и махна капаците им. Стиснах носа си заради вонята на мърша, която идваше от две отрязани глави: оттам излетя орляк бръмчащи мухи. Собек обърна към мен лицето на възрастния мъж от Убийците на чакала. — Открих го в едно село на юг от Тива. Преди това избих целия му род, така че няма от кого да очакваш отмъщение — Собек хвърли главата като топка и измъкна втората — на либиец с дълга коса, мургава кожа, остър нос, пълни устни и отпуснато спокойно лице. — След като чух за странните новини при либийците, наех трима бедуини, за да претърсят както трябва района отвъд мястото, където патрулират ескадроните на фараона. Те заловили трима разузнавачи. Двама от тях убили, а този — подхвърли той главата след другата — го доведоха при мене. Разпитах го с помощта на малко огън, разбира се.
— Няма ли да го потърсят? — попитах.
Собек поклати глава и обясни:
— Либийците се движат в непозната местност, така че загубата на разузнавачи е обичайно събитие. Не искаш ли да узнаеш какво ми каза, преди да умре? Че бойната му част била подкупена с щедри обещания за злато, сребро и скъпоценни камъни.
— От кого?
— И той не знаеше. Но трябва да е била някоя много важна клечка — продължи Собек. — Помисли добре, Маху. Това са петстотин бойци, прекосили Нил. Ще им трябват товарни кораби, както и някой, който да се погрижи за други важни неща. Като път за връщане например. Пленникът ми каза още, че са пресекли реката непосредствено над Първия праг…
— Пустинно място — рекох замислено. — Няма чернозем, нито някаква зеленина…
— Точно там са били пипнати разузнавачите; в областта няма мини, а патрулите са твърде малко; мястото е сухо и пустинно. Някой трябва да е намерил кораби и самотно място за акостиране, както и карти на кладенците и изворите. Това силно ме заинтригува. Взех личната си гвардия, спуснахме се по Нил и намерихме корабите, оставени на котва.
— Следователно всичко е било подготвено за либийците, така ли?
— Маху, това са петстотин отлични бойци, въоръжени много добре, подкупени със злато и снабдени с необходимите карти и кораби, скрити на място, което никой не би претърсвал. Какво ще нападат?
— Не може да е Тива: твърде малко са.
— На източния бряг се намира Малгата — пошепна Собек, — както и Дворецът на Атон.
— И двете места са добре охранявани.
— И срещу внезапно нападение ли?
Усетих хлад по тила си, който пропълзя по раменете. Вторачих се в отрязаната глава на пясъка. Лешоядите вече се виеха над нас.
— Целта е не Малгата — отговорих след известна пауза, — а Долината на сенките в източната част на Червените земи; за това говорят пътуванията на Ехнатон за поклонение пред назовавания от него „свещен олтар“.